Глава II

Отношения между германски,
латински и турински народи.
Лангобарди и българи.





         Като оставим настрана уро-алтайските напластявания на нашия полуостров, предшествали християнската епоха, можем да твърдим че твърде скоро Рим бе принуден да търси помощта на конници от азиатските степи.
         На границите напираха германските маси по простата причина, че бяха прогонени от Волга и Дунав под напора на несравнимите стрелци с лък и бойци с копия(1), с жълти, плоски и бледи лица, които на въпросите отговаряха със звучната сричка "йюнг", омекотена от римляните в "унно". Те не познаваха градове, къщи, легла.
         Жените и децата живееха в обозните коли, докато мъжете - върху конете, върху които дори спяха.
         Храбрият Стиликон, чист вандал но с латински дух, погрешно издигнат за стратег на малодушния Онорий, прецени че най-добрият начин за отстраняване на алеманите (германците) от имперските земи, е да повика на помощ същите тези орди, които са се приближили до границите.
          Когато Редагазий, вече заместник на Аларик, през 405 година предвождайки славяните и германците заплаши с изтребление латинския свят, монголските конници предвождани от Хулдин и в помощ на Визготите на Цар Саро доведоха до пълна победа и честваха победата си на Кампидолио (в Рим)(2). По това време Цар на хуните е Октар с по-малките си братя Ебраз и Руа, наследен от по-големия Мундзук.
          Хуните се биха заедно с Аларик при завоюването и разрушаването на Рим през 410 година(3).
          През 452 година хуните се върнаха сред нас с Атила, син на Мундзук, но нямаха време да оставят расови следи(4). Други тюрнаци, Шири и Тюрцилинци, дошли с Одоакър през 476 година, се заселиха(5).
         Белизарий през 535 година доведе със себе си хуните и месагетите които, след изгонването им от Неапол, избиха и тези, които потърсиха убежище в светите храмове(6).
          Когато през 537 година е бил обсаден Рим, той получи помощ от 1600 славянски и хунски конника, които със своите безпогрешни стрели от кулите на сградите на Чирко изтребиха готите(7).
          Нападната от тези същите през 538 година, Анкона бе спасена по изключителните заслуги на тракиеца Улим и месагета Булгада(8).


Жена от Letino.

          Юстиниан през 542 година, докато Тотила преминаваше през Италия, издигна за управител Масимино, като му даде много хунски трупи; при връщането си в Италия през 544 година Белизарий молеше от Равена да му дадат хунски трупи.
          През 547 година Олдогандо, хун, беше капитан на византийския президиум на Перуджа. Осем хиляди стрелци с лък, предимно хуни, разположени по крилата на бойния строй, решиха окончателната победа на Нарсете над Тотила при Таджина, в планинските проходи на Умбрия(9). Българите, според Дякона, са се установили за първи път в Италия с Лангобардите през 568 година.
          Някои исторически източници обаче говорят, че това е станало много по-рано. Те, както вече казахме, са се появили с Атила през 452 година. От 504 до 511 години те дебаркират на плажовете на Бруцио заедно с гепидите и гърците, когато са посрещнати от воините на Теодорик. Те са били част от ордите на готите през 555 година, защото след разгромяването и смъртта на Теиа в подножието на Везувий, седем хиляди негови бойци, избягали в Кампса (Конса ?) заедно с плячката си, са били под командването на утур-гуриеца Раняри(10).
          Следователно, те веднъж са помагали на готите, а друг път - на Империята.
          За нас е твърде важно известието, потвърдено от разни историци и преди всичко от Омелиите на папа Грегорий Велики, според което те са се установили в зоните под Алпите преди завоюването на Албоино. Блаженият Пиетро Булгаро, свещеник от латинските ритуали, починал в Рим през 605 година като кардинал, е установено че е роден в Салусола през 560 година, значи осем години преди заселването на Лангобардите. Следователно неговите родители, загрижени да дадат образование на децата си и установили се по всяка вероятност във Верчели където са обработвали вълна, са дошли или с остроготите, или с византийците(11).
           Без друго, масата българи са пристигнали с лангобардите.
           Но преди да продължим, добре е да се спрем на различните контакти, които българите са имали с лангобардите преди завоюването на Италия. Само по този начин ще си изясним причината, която ги е довела всред нас под формата на национално преселение.
           Лангобардите, произлизащи от скандинавския полуостров, докато са населявали балтийските побережия, са били малко на брой, но с чиста кръв, така че Тацит ги определя като "paucitas nobilitat"(12).
           Когато у тях се породи желанието да тръгнат по течението на Елба и Одер в търсене на по-богати земи, те срещат съпротивата не само на други германски племена, особено на циздунавските (отсам дунавските) такива със семитска кръв(13), както и такива с римска религиозна култура, но също и славянски и скитски племена, чиито бързи нощни набези и засади надвиваха на най-героичните бойци.
           Ето защо за тях е необходимо да утвърдят (засилят) войската си за да потвърдят достойнството на ариманите пред предпочитаните си и най-верните си роби, като естествено оказват предпочитание на такива от германска раса, изричайки ритуални молитви(14).
          По този начин те пробиха и се установиха в Скорингия, Маврингия и Голанда; също така за известно време се установиха в Аута-бет, в Бат-аиб и Вургунд-аиб(15). На мястото на пълководците е бил издигнат първия цар Агилмонд, който скоро изплати вината си че е пренебрегнал охраната на лагер.
          В този момент се появяват българите в историята на лангобардите.
          Те завземаха Панония преди 400-те съжители и съюзни бойци на хуните, следователно на аварите, с които по всяка вероятност са тръгнали от бреговете на Волга освен да ги подпомагат в боевете, също и за рационалното облагородяване и обработка на блатистите места, както и за производство и търговия със селскостопански продукти.
          Българите, изненадвайки през нощта лангобардската войска, убиват самия цар, а дъщеря му пленяват(16).
         След стотици победни войни, поражението се понася много тежко. Новият цар Ламисион, който, като нов Мойсей(17) излиза невредим от водите, се хвърля в контраатака. Неговите бойци обаче, несвикнали на тактическите прийоми на туранските конници, които с фалшиви бягства, с бързи обходи, с наситена стрелба с лъкове по фланговете разстройваха и дезориентираха противника, се обърнаха в отстъпление. Тогава Ламисион, изправен пред това трудно положение, освен че започна да връща с обещания и заплахи бегълците, даде на всички свои роби, които пожелаха да вземат оръжие, свобода, почетен ранг и награди. По този начин стигна до пълна победа.
         По този начин за втори път многобройни хора с германска кръв стават част от лангобардската нация, докато българските пленници ги заместват в робуването.
         След смъртта на Атила и разбиването на неговите наследници, многобройни германци, в името на империята завземат и запазват Норико в Панония, като Едоакар (Одоакър), Фелетей Рудолф с тюрингите, с ерулите, с Руджи и Теодорик начело на остроготите(18).
         Когато Одоакър премина в Италия, лангобардите се насочиха към Норико(19); разбитите ерули и шведи увеличиха числото на робите, въпреки и от време на време да биваха освобождавани и покривани с почести, като Дроктулф, който по-късно в Брешело измени.
         Царете Гедеок, Клабон, Тасон и Вакон бяха близки приятели и съюзници на гепидите до момента в който последния взе за втора жена Австригоза, дъщеря на техния вожд.
         Тези гепиди още от 504 година(20) населяват Сирмио (Скиавониа) заедно с българите с цар Трасерик, син на Тофтила, който е бил разбит от Теодорик и прогонени отвъд Дунав в Дакия от Питциа и Ардуин. Но около 547 година византийският император прояви незаинтересуваност към всички отдалечени владения до такава степен, че потвърди на франките правото да подарят на лангобардите Норико и Панония между Дунав и Драва, както и да върнат на гепидите и на българите Сирмио(21).
          Но двата братски народа твърде скоро стигнаха до неразбирателство. То вече се бе породило, когато претендента Илдеки, около 527 година, победен от Вакон, се подслони при гепидите, но неразбирателството стана непоправимо при подялбата на заграбените земи. Гепидите загиваха вече, и при тяхната последна битка техните сили бяха окончателно ликвидирани със смъртта на цар Гуинимонд (около 551 година). Лангобардите, за да победят, не изчакаха да се съюзят с аварите, произхождащи от хуните, заселени от лявата страна на Дунав(22). Също така земите между Драва и Сава бяха на лангобардите, които оттам правеха своите набези към Далмация и Илирия, чак до Епидамно (Драч)(23). В резултат на това цялата маса българи включени в земите на гепидите, преминаха към победителя, оставайки свързани с аварите от Тибиско и Дакия.


Letino. Оригинални старобългарски носии.

          По този начин в продължение на 17 години се установиха между лангобарди и българи близки политически, социални и религиозни отношения, както и задълбочено познаване на взаимните способности и недостатъци.
          Всички завоеватели на Панония, както и на Италия, оставаха под номиналната зависимост от византийския император; също и религията и културата на Константинопол продължаваха да проникват в живота на населението до степен, че от църквите и селските къщи преминаха в замъците и в становете.
          По този начин лангобардите приеха християнската религия с реформата на Арий, по-подходяща за техния варварски манталитет; и ако това се осъществи, причината трябва да се търси в еретическата практика в Балкания(24).
         Определени по този начин съжителството и зависимостите между лангобарди и българи, нека преминем към разглеждане на причините, които ги накараха да навлязат заедно в нашите земи. Албоин, както и Аларих, Одоакър и Теодорик не се смесиха с нас в резултат на внезапно решение.
         Това начинание сигурно е било обсъждано в най-малките му детайли и решението за него е било взето на събрание на вождовете и свещениците, съгласно германския ритуал.
         Италия не представляваше непозната земя за много лангобарди.
         През 548 година непокорния син на цар Тасон с шест хиляди доброволци отцепници, смесица от гепиди и българи, нахлу в долините на Изонцо и Таляменто, обръщайки в бягство един корпус имперски войски. През същата година Германо, племенник и бивш брат на Юстиниян, нае хиляда въоръжени лангобарди, наречени "катафрати" за нахлуването в Италия(25).


Жена от Letino, работеща на стан.

         Две хиляди и двеста лангобардски бойци с три хиляди слуги формирахаглавните сили на войската на Нарсет. Те се проявиха толкова упорити в опожарявания, избивания и грабежи, че техния капитан се видя принуден да ги върне в техните лагери, обградени от милициите на неговите офицери Валериан и Дамян(26). При прекосяването на полуострова от Венето до Бруцио те бяха забелязали всичко. Познаваха всички бродове, мостове, засади и знаеха къде могат да се набавят хранителни припаси, къде да се възползват от слабата отбрана, какви укрепления е добре да построят преди да продължат завоеванията си. Познаваха също така кои области са здравословни за германския им организъм и кои са неблагоприятни. Знаеха също, че най-плодородните и открити полета в същото време бяха и много нездравословни поради смъртоносните епидемии с азиатски произход (като вариола, холера, чума) или индийски произход (като тифус, дизентерия, малария). Хрониките от тези времена сочат, че смъртните случаи вследствие епидемии са се проявявали предимно след наводнения и в блатисти райони (Градо, Равена и т.н.)(27). Албоин обсъди всички тези обстоятелства със своите първенци; в резултат на това, попълвайки войските на ариманите с двадесет хиляди саксонци, взе със себе си тълпи селяни от Панония, между които преобладаваха българите.
          Цялото тактическо развитие на италийския поход доказва как лангобардите са отделяли главно внимание на срещаните трудности във връзка с блатистото състояние на завладяваните равнини особено през летно-есенния сезон, повече отколкото на действията на византийците. Балбо(28) правилно отбелязва, че "по време на цялото нашествие и обсадата на Павиа и набезите на лангобардите никога не се споменават гърците; за нито един капитан, за нито една войска, за нито един опит за възстание, за нито една битка, за нито един оспорен град. Защото не е сигурно дали Павиа е била защитавана от тях или от жителите й".
          След преодоляване на Алпите през пролетта и завземането на подстъпа към Италия Форте Юли (Чивидале), по целите подножия на Алпи Карнике и Алпи Джулие бяха разположени силите на най-великите лангобардски велможи с началник Джузулф не само за да се осигури една зона от изключително стратегическо значение, но и за да им се дадат най-здравословните местности.
         Албоин не закъсня да завземе Падова и крайбрежието не толкова поради недостиг на храни, но за да не дразни своите трупи от лагуните. По същата причина той остави Одепцо, Мантова, Кремона и Равена(29).
         Той премина само планинския път, където крепостите набързо паднаха една след друга - Виченца, Тренто, Верона, Бреша, Бергамо и Комо. С посредничеството на епископа Тревизо сключи договор.
         Когато Албоин си осигури тила, атакува Милано, който, виждайки безполезността на съпротивата, се предаде.
         За подсигуряване на пристигането на помощи от север и за комуникации между Форум Джулии и Лигурия бе избран Верона за седалище на краля, военен и административен център.
          В първия си брак Албоин се бе оженил за Клотсуинда, дъщеря на Клотарий, цар на франките; вероятно поради тези роднински връзки франките не му се противопоставиха, въпреки че бяха в съюз с Империята.
          Но той разбираше, че рано или късно главната опасност ще дойде от Запад, където Прованса беше отново подчинена на византийското управление.
          И се погрижи за защитата си.


Letino. Сватбен кортеж

          Трябваше да се преградят проходите на Алпи Коцие и Алпи Маритиме. Но все пак Тичино, доминирайки над едноименната река, не позволяваше взимането на такива предпазни мерки.
           Другите градове, изненадани, се предадоха лесно, а и бяха уморени от данъчния византийски гнет(30).
           Освен това Албоин по всяка вероятност поддържаше желязна дисциплина всред разнородните си орди, като предотвратяваше ексцесии като тази при Нарсет; ето защо, вдъхвайки доверие, получи с лекота земите.
           В противовес Тичино, с подбраните си и аклиматизирани войски, има време да подготви една храбра защита. Въпреки и да не се споменава, в този град би трябвало да има поне едно имперско командване и имперски президиум, съставен естествено от туранци. И ето необходимостта Албоин да си послужи за обсадата и с туранци като свои помощници (авари и българи)(31). И ето че сега можем да твърдим, че гъстото заселване на тези племена в района [на] Тичино, повече отколкото в други райони, се дължи не само на концепциите за облагородяване, но също и най-вече на политико-военните концепции на този германски владетел.
         От Олона до Новара, както ще видим впоследствие по-подробно, района беше наречен чисто и просто България допреди няколко века; и се проведоха редица диспути сред учени и изследователи за установяване кой е бил главният град на този район, провъзгалсен за херцогство. И така, благодарение на усилията на толкова хора, Албоин скоро стана господар на Ивреа, Торино, Верчели и Новара. В същото това време Фароалдо и Дзотоне с малки отряди от германци и славяни преминаваха през тосканските и умбрийските Апенини, преодолявайки съпротиви, укрепвайки отбрани и организирайки администрации.
           Тичино издържа на всички атаки; но обсадата става все по-тясна от страна на войски, които безстрашно посрещат болестите от блатистите области, особено дизинтерията, която през 539 година повали една трета от франките, дошли да се бият под водачеството на Теодорик - цар на Аустразия, срещу готи и византийци, наброяващи над 100 000 души; други франки разби по времето на цар Аутари(32).
          Градът, след тригодишна непрекъсната обсада, е принуден да се предаде, оставайки окончателна столица на кралството. Но въпреки стратегическата си стойност, лангобардските велможи оставаха само определени месеци. През летните горещини те трябваше да търсят в Монца и височините на Брианца здравословна прохлада(33).
 При тяхното отсъствие кой оставаше да защитава Тичино?
         За Милано, стар имперски град, никога не е бил споменаван някой херцог. Само Балан(34) говори за някой си Албоин, наречен от Дяконо Амон без уточнение на титлата му. И това е така защото никога не е имало херцог. Градът остана на пряко подчинение на кралете, които в голямата си част бяха провъзгласявани за такива от върховни сборове.
         Тичино, политически и военен център на кралството, най-малко можеше да бъде главен град на херцогско управление.
         Въпреки това историята сочи двама херцога на този град, и двамата с турански имена - Забан и Варнеканзий. През декември 571 година Тичино вече е столица, защото там е провъзгласен крал Клефи, чието седалище е там и който умира пронизан от ножа на свой слуга. Последният, за да е слуга, не може да е с германска кръв. Забан, етимологически на алтайските езици означава офицер, военачалник. Тази дума е много близка с турските "забит" (офицер) и "забита" (полиция), както и с японските "сайбан кван" (съдия) и "сайбан" (съдя). Следователно той е старшият на гарнизона [на] Клефи.
         Забан заедно с Амон и Родан опита завоюването на Южна Галия, управлявана от имперския министър Мумол.


Българската област в Molise. Долината Carapelle.

          Също така и имената на двамата съратника на Забан нямат германски окончания(35). Вероятно те са били от една и съща раса и са провели нашествията в пълно съгласие, нахлувайки в Прованс с първоначални успехи защото техните хора съставляват хомогенен състав по кръв и воински характер. Маршрута на техния поход ни дава някои насоки и за владенията на колегите на Забан. Те би трябвало да бъдат на границите на Алпите и да са съседни. Торино не влиза в сметките защото е управляван от рода на германеца Агилулф. Само Верчели(36) и Асти влизат в сметките. И тримата навлизат през прохода Магдалена делле Коцие, тъй като долината Суза е преградена от византийците. Забан се насочва на запад към Дие и Валенса (Делфинато), а Родан - на север към Гренобъл.
           Амон пък се обърна на юг и действаше в направлението Макон Марсилия и Ница.


Носии от Letino. Народен танц.

          Забан и Родан са посрещнати с битки и прогонени през долината на Суза през която успяват да се оттеглят, въпреки че е наблюдавана от капитана на Мумол, Сисиний. Амон вместо да премине през Алпи Маритиме, с бой си пробива път през възвишението Тенда по посока на Мондови и се прибира в своето херцогство(37).
          От това изложение става ясно, че Родан, ако не на Милано, е господар на Верчели; и че Амон със сигурност е херцог на Асти.
          След края на междинното кралство, с избора на Аутарий, син на Клефи, кралската резиденция е сигурна в Тичино, за което ни говорят историците било когато слизат франките, било когато умира вероятно отровен, кралят.
          Какво става със Забан? Той бе убит и лишен от княжеството, както това стана с Дронсулф от Брешело? Ние считаме, че, след като Павиа и Милано станаха кралски градове, той стана херцог на България, в чиито граници влизат двата града, премествайки резиденцията си в селски район (Абиатеграсо ?).
          След смъртта на Аутари и избора на Агилулфо, заварваме възстанал и барикадирал се в Тичино един друг български херцог - Варнеканций(38). В този случай етимологията ни разяснява цяла една страница от историята. "Варнеканциус" е една латинизация на Вар-е-н-кан, което означава "комендант" на гарнизона (буквално преведено "вожд над крепостта").
          Следователно той беше нужния капитан на президиума на Аутари за Павиа. Той се възползва от междинното кралство и от несъгласията при избора на Теодолина(39), и стана абсолютен господар на Павиа. От тук и обяснението защо не в тази столица, а в Ломело става срещата на Агилулфо с кралската съпруга. Съпротивата на Варнеканций бе дълга, защото той ползва помощта на краля срещу германите, използва добре местността, както и привикналите с тази местност българи. Кралят само с помощта на аварите, поискана от съюзника Какан, успя да завладее столицата и да убие непокорника. Освен това само с помощта на аварите и славяните успя да маневрира в блатата успявайки да завземе Падова, Кремона и Мантова и да нахлуе в крайбрежието на Истрия(40).
          Преди това аварите (595), преследвайки боярите във Венециите, бяха въвели дивите коне и биволите, единствените говеда, които могат да живеят и работят в мочурища(41).
          Разказите, толкова точни по отношение [на] действията на Агилулф както и на неговите помощници авари и слави, не ни потвърждават че от последните се е възползвал и Ротари(42) при завземането на крайморската блатиста местност Марема в Тоскана, при покоряването на Одерцо и разпръскването на ордите на Равенците из Панаро; също така не потвърждават и че Лиутпрандо е ползвал помощта на авари и слави за завземането на Пентаполи, както и Астолфо за завземането на Равена.
          Също и Дяконо, с твърдението си в края на своята история че Лиутпрандо "с дълбока мъдрост винаги запази мира с франките и аварите", ни дава да разберем че избягвайки нападение от страна на франките, той извлече военна полза от аварите.
          Освен това, както обикновено, в нездравословните области за бойните действия ползваха българските милиции; единствен Агилулфо не можа да ги ползва поради факта че бе убил Варнеканций.
          Не сме в състояние да отделим всички етеро-германски елементи за да ги изброим по различните родове, които са преминали през нас от Панония и от Норик.
         Сарматите са оставили следи в Сармата (Пиаченца), в Сармеде (Тревизо), Сармего (Виченца); паноните - в Паноне (Тренто); гепидите - във Викус Гепиди; славяните - в различните села наименовани Дзело и Село и в едноименните определителни.
         Тези следи обаче са твърде малко, докато обратно - за българите документацията расте едновременно с увеличаването броя на изследванията(43).
 

-------------------------

(1) Хуните тръгнаха от Волга до Дунав с цар Беламир именно за да прогонят германските племена, които са били разпръснати чак до Каспииско море.

(2) BRION MARCEL : "Attila", Corbacchio, Milano.

(3) PROCOPIO : "De bello Vandalico", 1,2 ; Gregorovius 7. "Storia della citta di Roma nel M. E.", Vol. I, cap. III.

(4) JORDANES: "De rebus get.", c. 42-a.

(5) PROCOPIO: "De bello Coth", 1, 1.

(6) PROCOPIO : "L. C.".

(7) PROCOPIO : "L. C.", 1, 24.

(8) Procopio probabilmente qui fa supporre congiunti in unica unita miliziana gli affini Bulgari e Messageti.

(9) PROCOPIO :  "L.C.", IV

(10) MURATORI: "Annali a.555, Agathia",  Hist. L. II in Rer. Ital. Scrip., Tom. I. p. 1. -- Кутри-гури, наречени впоследствие Българи, и Утур-гури са два клона от една и съща фамилия.

(11) PEROSA: "L. C.'', pag. 29-30. Според този автор той е дошъл в Италия с Албоино.

(12) TACITO C.: " Germania", c. XL.

(13) Ние сме на мнение, че келтите са от семитската раса, за което можем да предстажим солидни аргументи. Келтите, произхождащи от Мала Азия завзеха цяла Рециа и Норико, като се смесиха с местните жители.

(14) DIACONO P.: "O. C.'', L. T. c. 13. Който е искал да освободи роба си, до XII век, го е отвеждал до някой кръстопът и е произнасял думите: armund, furfreal, per impans.

(15) DIACONO P.: "O. C." . L. 1, car. 13. Скоринга (страна на ширите) и Мавринга (земя на моравите) с окончанието си сочат древни народи и алтайски говор. Ширите бяха в днешна Източна Прусия. Моравите, племе на венеди, след придвижването си по течението на Елба, влизат в Бохемия по времето на аварите, на които са били подчинени. Аута-бет отговаря вероятно на Аутаузен в Горна Бавария; Бат-аиб и Вургунд-аиб вероятно е Бетценщайн и Бургунщат от Горна Франкония. Бет и бат, което обикновено означава поселище, са от семитски произход на галските маси разполагащи се в Полша , Бохемия, Франкония.

(16) DIACONO P.: "O. C.", L. 1, c. 16-17,

(17) Мозе (Мойсей) е семитското название на "мойа" (вода) и "се" (спасен). Ламисион съдържа корените "лама" и "се". "Лама" е с корен от Южна Германия и е все още употребяван в италианските диалекти, където означава "тинесто блато". Показателно е че се намира съединен със семитския елемент "се". Все още лангобардска предистория е доминирана от митове и легенди, от които и наименованията на великите пълководци на народите (Мойсей, Ромул, Ламисион).

(18) DIACONO P.: "O. C.", L. 1, cap. 19. -- MURATORI: "Annali a. 476". -- PROCOPIO: "De bello Coth.", L, 1, c. 1.

(19) DIACONO P.: Idem.

(20) BALBO C.: "Storia d'Italia sotto i barbari" L. 1, c. 9.

(21) Idem, L. 1, c. 33.

(22) DIACONO P. : "O.C.", L. 1, C. 27.

(23) BALBO : "O. C.",  L. 1, c. 33.

(24) По този начин добре се обяснява как лангобардите, въпреки верни на техните закони с истински фанатизъм още от пристигането им в Италия, възприеха много административни структури от Византия, като определянето на херцогствата, нотариата (върховенството) на светия дворец, наименованията и функциите на центенари (стотници), декани (десетници) и салтари.

(25) BALBO: "O. C.'', L. 1, c. 33 e 34.

(26) BALBO: "O. C.", L. 1, c. 35 e 36. В тези редове намираме потвърждение за силно агресивния и хищнически нрав на лангобардите, особено когато не биват спирани от кралски авторитет. Този нрав се проявява в десетгодишното междинно кралство след смъртта на Клефи, по признанията на самия Диаконо.

(27) DIACONO P.: "O. C.", L. II e IV.

(28) BALBO C.:"O.C.', L. II, c. IV.

(29) Нездравословността на местностите, особено през летния сезон, провали всички така добре започнати походи на северните войски. Албоин не забрави че дългите обсади унищожиха цвета на готските милиции на Витиг и Тотила; и той се ограничи да го приложи само за Тичино, имайки предвид особеното значение на този град.

(30) Именно този данъчен гнет повече от нападенията и обсадите отвори вратите на италианските градове пред готите. По време на обсадата на Рим през 546 година гръцките капитани Беса и Конон, докато народът умираше от глад, трупаха хранителни припаси за да ги продават, невъзмутими пред изтезанията и самоубийствата на отчаяните.

(31) Аварите бяха именно хуни, които не живееха в градове, а в подвижни станове (лагери), като дори спяха на конете си. По тази причина гърци и славяни ги нарекоха авари - тоест без град, бидейки думата съсатвена от отрицанието а и варос. Българите, въпреки и единокръвни и съжители, се отличаваха с постоянните си иззидани поселища и с аграрната си култура.

(32) DIACONO P.: L. II, c. 26-27; L. III, c. 31. -- BALBO: "O. C.", L. I, c. 22.

(33) DIACONO P.: L. IV, c. 22.

(34) BALAN P.: "Storia d'Italia", Modena, Tip. Pont. 1894, Vol. II. L. 12. -- DIACONO P.: L. III, c. 1-8.-- GREGORIO: "Tur. Hist. Franc." IV, 39. -- FREDEHARIUS: ep., 68.

(35) Тези окончания почти жинаги са: in, rich, breht, eun, bald, ald, ulf, ir, und.

(36) Въпреки че историците не определят за седалище на лангобардски херцог град Верчели, според нас той е такъв. Изводите ни за това се основават на Лотарий I от 823 година. Той определя столиците на районите между които е и Верчели. Техният брой, заедно с подразбиращите се градове като Пиза, Лука и Сполето, съответства на броя на херцозите, посочени от Дяконо в L. II, c. 32 от "O.C.". Не са изброени градовете, взети от папата, като Болоня.

(37) DIACONO P.:"O. C.",  L.  III.

(38) DIACONO P.: L. IV, c. 13, 14, 21, 23, 25

 (39) От пълния разказ на Дяконо се разбира, че за избора на Агилулфо, ненаправен от събранието на първенците, а от сърдцето на овдовялата кралица, поддържан от баварските и латинските бежанци, се получи едно широко оттегляне на легитимистката партия, начело на която стои Гизулф от Фриули за чистите лонгобарди, и от страна на българите - Варнеканций. Тук се намеси и религията поради факта, че се намесват католици и ариани. Впоследствие двете партии се редуват във възстанието - традиционалистката еретическа с Ротари и Гримоалдо, другата с Ариперто Бертаридо и така (нататък) до падането на кралството.

 (40) Различните лангобардски крале които желаеха да накажат възстаналите херцози с присъщо отмъщение, за да не проливат направо братска кръв, възложиха това на езичниците авари, които изпълниха поръчението с рафинирана жестокост, присъща на монголите.

(41) Обикновените говеда страдат в мочурищата от болестта наречена пироплазмоза.

(42) Според нас Ротари не е имал нужда от аварите именно защото намери в българите преданите бойци, необходими му за експедициите срещу византийците. Той беше подкрепян от всички херцози.

(43) Обикновено римляните имаха три имена: лично, бащино и фамилно, а много - и четвърто име, произтичащо от специални заслуги.
        Екстра-и алическите народи, включително елините, имаха само едно лично име (Сокрта, Перикъл и така нататък).
        Слугите и селяните нямаха лично име. Те бяха посочвани общо или с името на техния господар (Марси пуер = момче на Марс) и с името на народа или града от който произхождат (Скита Сирус Гета Дарданус). След падането на Западната Римска Империя отделните селяни бяха наименувани според националността им. Тъй като военни и селски фамилии имаха голяма раждаемост, на тях беше давано името на господаря им (латино, византийски, готски, лангобардски), поради което срещаме Аралдус Булгари, Гандулфус Булгари, Обертус де Булгаро и така нататък.
         Ако войника или селянина е бил зависим от манастир или епископ, се е предпочитало името на някой светец, най-вече Андреа за българите.
         На на мнозина бяха дадени имена във връзка със занаята, социалната степен, физическо качество или дефект [недъг - бел. набир.]; и така до нас достигат: Кане (куче), Мансон, Мастали, Мусо, Мусачио, Камперио, Маневано, Пагано (езичник, бел. прев.), Пасаджерио (миткало, бел. прев.), Маскамбруно. Възвръщат се и някои древни имена на клана като Кадоло, Кадало, Тедици, Карано, Крум, Бозо, Гензо, Вазо, Ацо.
         Но всеки добър син държеше да се запази името на бащата и произхода: и ето че въпреки след много векове се запази като собствено националното име, въпреки то да е определено по време на робство и в резултат на същото това робство.
        Булгаро, Булгарело, Булгарино остават във фамилиите Кадолинги, Герардеска, Пустерла дори и след като тези фамилии стават могъщи феодали и се сродяват с крале и императори.
        Националното наименование е било толкова устойчиво, освен в личните имена, но и в топонимите (наименования на местности), че то става пътеводна нишка при историческите изследвания в Италия върху българите.
 
 

[заглавна][ I ] [ II ] [ III ] [ IV ] [ V ]