"Историята на Караман" ("Караман Тарихи") или "Историята на Караманската династия" ("Таварих-е ал-е Караман") е летопис за караманците и за династията Караман в Мала Азия. Караманското княжество е най-силният и сериозен съперник на османците в Анадола. Може би заради неговата мощ османците са пронудени да насочат първоначално завоеванията си не в Мала Азия, а на Балканския полуостров. През XIII и XIV век то е по-силно от Османското княжество. През XV в. то вече започва да губи сили, за да бъде погълнато постепенно от Османската държава в края на XV в. и да прекрати напълно съществуванието си около началото на XVI в.

      Същевременно "Историята на Караман" е разказ за компактно българско население, живяло на и около Булгар Дагъ (Планината Булгар, Българската планина) в Тороските планини. Един клон от него се заселил и около Бейшхир. То участвало в походи, войни, сражения, обсади и завладявания на градове и крепости предимно в Южна и Централна Мала Азия, но освен това и в други части на полуострова, а и към Сирия. Съдбата и действията на българите били преплетени със съдбата и действията на караманците при управлението на всички техни владетели и наместници по наши хранологични уточнения, 1227 до 1517г. непрекъснато. Тези българи имали своя 10-хилядна войска, свои бейове и владетели-ханове, дори кралица. Имали и своя територия, държавица-Булгар. Обитавали земите около и във високата, стръмна и непристъпна Българска планина (Булгар Дагъ), чийто върхове надхвърлят 3000м. надморска височина, между градовете Ерегли,Нигде, Юргюб, Адана и Тарсус, Ердемли, Мут и Караман, в областа на самия град Тарсус, също и околностите на Бейшехир до Коня.
       В различните си варианти летописът заема до 300 приравнени към машинописни страници текст. В този обем той ни предоставя повече от 150 сведения, в които пряко се споменава булгар та'ифеси -българи -аскери-българската войска, булгар елери-българските бойци, булгар бейлери-българските бейове, Булгар Дагъ-планината Булгар, както и имената на владетелите на българите Яхши хан, Айдън бей и кралица Катерина. Има вероятнист да е от българско потекло и Есен(Асен).
       Освен тези 150 преки споменавания на българи, поне още около 150 пасажа в летописа се отнасят за българите, но в тях не се споменава пряко етнонимът булгар-българин, български.

       Авторите на "Историята на Караман" са трима. Летописът бил започнат в стихове на персийски език във формата на шахнаме от Ходжа Деххани (SKOT- 1946,8 и 9). Шахнаме е литературен вид, който в поетична форма в двустишия се описва живота на източните владетели и историята на управляваните от тях държави и народи. Деххани живял в двора на селджуския владетел Алаеддин Кейкобад III, чието първо управление започва в 1284г. сл.Хр (Босворт,МД, 1971, 179). Деххани изпял 600 двустишия за караманците и за българите, като описал събитията от XIIIв., но починал (SKOT-1946,8 и 9).
       Караманският владетел Алаеддин Кейкобад III, който управлявал от  около 1352 докъм 1398г., наредил на поета Яриджани да продължи на персийски език историята в стихове (SKOT-1946,8 и 9). Яриджани изложил събитията от XIV век, изпъстрени отново със сведения за българите.
       А в началото на XIV в., или по-късно през същия век, при или след залеза на караманската династия, Ахмет бей с псевдонима Шикяри (Ловецът, любителя на лова) превел "Историята на Караман" от стиховете на персийски език в проза на среднотурски и продължил изложението докъм 1517г. (SKOT-1946,8 и 9).При последните описани в летописа военни действия през 1516 и 1517г. българите отново учасват в битки срещу войската на османския султан Селим I.

      Нашите изследвания показват, че в частта за XIIIв. от "Историята за Караман", написана от Деххани, описанието на събитията е доведено докъм 1286г. сл..Хр. Затова смятаме, че или авторът Деххани е починал около1286г., или пък продължителите или преписвачите на летописа са имали някаква съществена причина да пропуснат описанието на управлението на караманските владетели Гюнери бей(1277-1299г.) и Яхши хан (1308-1315г.)(Tez 1622,132,Zeyl I).Възможно е тъкмо по това време, в което липсва разказът за двамата карамански владетели, да е възникнало родство по сватовство между българската владетелска династия в Южен Анадол и Караманската династия. Не можем да не обърнем внимание на факта, че името на българската династия в Булгардаг и Тарсус е Яхши хан, и името на караманския владетел, чието управление е пропуснато, е също Яхши хан.

      Трите варианта-персийски, кратък и разширен турски-произхождат от един източник.
        И сведенията за българи в трите варианта произхождат от един източник.
        Изглежда, че повечето различия между трите варианта се дължат най-често на творчеството на преписвачите и редакторите.

      Съществено отличие на подробния от краткия вариант в този раздел (1495-1517г.) е разказът за управлението на кралицата на българите Катерина в планината Еренколов, около Бейшехир и между Бейшехир и Коня и разгромът им от войските на Селим преди похода му към Египет и Арабия. Тези събития са описани само в разширения турски вариант (вж.С2-2116-9-21510).

      И в трите варианта има значителен брой съобщения за българи и ако едно определено или няколко определени сведения за българи са пропуснати в някой от ръкописите-преписи, то същото (същите) сведения са налице в други няколко ръкописи и в изданието. И обратното, ако в изданието липсва някое сведение за българите, то е налице в някой от ръкописните преписи. Тези различия се дължат на преписвачите и редакторите.

        Като че ли професорът по история на турския език и по история на Турция в Истамбулския университет Неджип Асъм има заслугата, смелостта и доблестта пръв да публикува значителен брой сведения за българите от разширения турски вариант на "Историята на Караман" в две статии в цариградския вестник "Икдам". Първата е озаглавена "ANATULUDA BULGARLAR-1" (Българите в Анадола-1) и е отпечатана в бр.8842(с.4) в цариградския вестник "Икдам" на арабица на 27 ташрин I 1337 г.х. (27.10.1921г.). В тази публикация Асъм изнася от ръкопис на разширения вариант на летописа някой данни за българите за XIII в.; за първата едногодишна война на българите, предвождани от Яхши хан и сина му Айдън, в близост до крепоста Маре (вер.дн. Магара) в Българската планина със сборна караманска войска на Нуреддин, баща на Караман (през 1227-1228г.сл.Хр.); за участието на бея Айдън с 4 хиляди български войници около 1243г. сл. Хр. в битка срещу неверниците на Гьоркес и Силифке; за участието на 4000 българи около 1273г. на страната на караманския владетел Мехмед, при р. Чаршамба сую (между Ларенде и Коня) в сраженията между селджуските и караманските войски.

      Тук Хеджип Асъм дава разчетен текст на арабица на приложението, добавено според него отпосле към разширения турски вариант на "Историята на Караман". В него става въпрос за един клон от българското племе, който от времето на селджуците и караманците, след монголците (следователно след 1243г. сл. Хр., бел.К.В.) живеел в района на Бейшехир в непрестъпната планина Еренколоф (вероятно това е планината Еренлер с височина 2319м., която се намира на североизток от Бейшехир, бел.К.В.). Към края на XV и началото на XVI б. тези българи избрали за своя кралица мома на име Катерина, която разполагала с 10 000 души, въоръжени с пушки.
        Когато караманците, застрашени от османците, се оттеглили в Българската планина (вер. след 1487г., бел.К.В.), селяните от границите на Коня до границите на Бейшехир останали под власта на Катерина.
         Българите на Катерина и тя самата били разгромени от войската на Селим, преди похода му до Египет и Арабия (1516г. Срв.С2-II0 42/II-2159-10-14).

         Особено ценни са бележките на Неджип Асъм във втората половина от статията за езика, религията и произхода на тези българи.   Той отбелязва, че "може с основание да се мисли, че ортодоксите, които днес се намират по онези места (от Бейшехир до Коня, бел. К.В.) и говорят турски език, са остатъци, продължение от онези българи.
        Асъм подчертава нещо много важно, което не е писано от други изследвачи, нито пък става ясно от текста на "История на Караман", като изключим името на кралицата на българите от Бейшехир до Коня, Катерина, в приложението към разширения турски вариант на летописа, което говори за християнски произход: езикът на тези българи е славянски, а тяхната религия - християнска. Това показва, че те са от балканските българи.
      Проф. Асъм утвърждава, че в документите, с които разполага, е отбелязано, че тези българи (от Бейшехир до Коня, бел. К.В.), а и българите в Таш или (около Българската планина, бел. К.В.) са се намирали тук от времето на селджуците насам (следователно вероятно още от XI в. , бел. К.В.) и че в Селчукнаметата (стихотворните истории на селджуците) пише, че в селджушката войска е имало българи и левантинци - европейци, родени на изток.

     Описанието на похода на бащата на Караман, Нуреддин, до Ерменак предхожда първото сведение за българи в летописа. Неджип Асъм, а от него и Доросиев отбелязват, че Ерменак, преди да бъде завладян от караманците, се намирал в ръцете на българите. Изворите и изследванията сочат обаче, че Ерменак по това време бил владян от "арменските неверници" (вж. Tekindag, 1948 , 316-317). Не изключваме възможността в Ерменак да са живели и българи ок. 1227 г., когато стават описаните събития. Но изглежда точно по това време те не са го владеели.
      Същевременно у Доросиев правилно са посочени част от местата, където са живеели и действали българите. Отбелязано е, че "тези българи ... са живели в една част на Конянския и Аданския вилаети в околностите на планината Торос (Таурус), предимно в и около планината Булгар Даг (Българската планина), която е едно от нейните (на Торос, бе. К.В.) разклонения."
      Вярно е и твърдението, че сме имали там български преселници още в XII в. (Доросиев , 184). Изворите и изследванията сочат български преселения там поне от VIII в., ако не и от по-рано. (Вж. тук Българите до XIII в.) Вярно е, че тези българи са били компактна маса, както и че в летописа са указани някои от елементите на държавност сред тези българи (срв. Венедикова, май 1981, 1982, 57-69).

       П.Коледаров привежда и известията на Хиндалов за българите от Булгардаг след битката при Косово до 1402 г., извлечени от "История на Караман".
      Интерес будят извлеченията му из "Бележки по учителстването ми в Мала Азия" на Н.Орешков. Преданието за "Маненската крепост" на "Мано, български войвода на преселените много отдавна българи с хиляди във времето на българските царе" свързва крепостта Меннан с българското присъствие.
       Крепост с такова име се намира в околностите на Ерменак в Южен Анадол. В нея често се подслонявали караманските владетели. От крепостните стени на Меннан се хвърлил караманският владетел Пир Ахмед, когато Гедик Ахмед паша влазъл в Ларенде, завладял Ерменак и го заловил (Бел. К.В. Срв. Tekindag, АККТ 1967, 61 и 62 и Konyali, АККТ, 1967, 724).
       Но и недалеч от езерото Маняс в Северозападна Мала Азия около 1872 г. стърчели все още развалините на още една "Манянска крепост, свързана с българския войвода Мано" (вж. Доросиев, 88).
      Също така малоазийските българи твърдели, че караманлиите са потурчени българи.

     В статията "Имена, свързани с българи в Мала Азия, един литературен паметник" (Венедикова, 1981, 173 - 182) е проучен кратък откъс от "Данишменднаме", в който се среща името Булгар, извлечен и преведен от критичното издание на Ирен Меликоф. Съпоставяйки го със сведения за българи от "История на Караман", авторката установява, че географското понятие Булгар Дагъ, Българска планина, се споменава в "Данишменднаме" във връзка със събитията от 1098 г. сл.Хр. и че по същото време е съществувало понятието  българска граница (булгар хаддъ bulgar haddi) и тази граница се е простирала в полите на Българската планина. Следователно още в края на XI век българите в Южен Анадол са били обединени на териториален принцип.

         В доклада "Към въпроса за българските племена и държавни образувания в Мала Азия през XI - XV в.", изнесен на III конгрес на БИД, 3-5 октомври 1981 г., Ибрахим Татарлъ (Татарлъ, 1982, 385-396), позовавайки се на стиховете на Дж. Руми, отбелязва, че българите през тази епоха (XIII в. бел. К.В.) са били популярни в Централна , Източна и Южна Мала Азия (с.389), че българските племена са били организирани в държавност и през определен период някои малоазииски държави  били задължени да плащат данък на българската държава (с.389).
        Татарлъ правилно регистрира, че според "Историята на Караман" от началото на XIII до началото на XVI  в. българите вземат активно участие в повечето събития в големи области на Мала Азия и част от Близкия Изток (с.390), че българските племена населявали подножията и областите на Булгардаг - наименование, обхващащо през средновековието едва ли не целия Тавърски масив; че и до днес са запазени руините на голям средновековен град по пътя между Коня и Гьоксу, в близост до град Бозкър, известен сред населението като Булгар (с.391).
     Татарлъ допълва, че за българите разказват епически, литературни, летописни и документални извори (с.394). В Малоазииската българска държава били включени християнски славянизирани българи от Балканския полуостров, тюркоезични българи, къпчаци, кумани и др. За съжаление, авторът не навсякъде посочва източниците за сведенията, които дава, и за заключенията си (като например за град Булгар и за славянизираните българи) не е посочено откъде са данните.
       Татарлъ изказва предположението, че е възможно една част от българите около Булгардаг да са се преселили в Западна Мала Азия и да са поставили основите на Айдънското княжество. Друга част останали в Южна Мала Азия и са се разселили в съседната Чукурова и равнината на Коня и постепенно се асимилирали. Вероятно други продължили да съществуват като т.нар. караманлии, говорещи тюркски, а изповядващи християнска религия (с.394).

     Според Ходжа Деххани, когато предците на караманците идват в Мала Азия от Ширван и усядат в южната част на полуострова (по наши хронологически уточнения ок. 1217 - 1228 г. сл. Хр.), те заварват българите в и около Българската планина и дори една година се сражават с тях (вж. тук Българите през XIII в., SKOT - 1946 -15/10-22 и 15/32 16/1-2). След това караманци и българи влизат в съюзни, а може би и във васални отношения и извършват съвмвстни военни действия непрекъснато от XIII докъм първата четвърт на XVI век. Обект на отделно изследване може да бъде въпросът дали по-рано предците на тези българи не са били съседи с прадедите на караманците в Ширван и около Елбрус.

     Някои автори са обърнали внимание в изследванията си на Българската планина, която често е арена на действия в "Историята на Караман", а и в други извори. През последните десетилетия в Турция някои са склонни да извеждат името й не от българите, които са я населявали, а да дават други етимологии като Бол кар дагъ (Bol kar dagi - Планина с изобилен сняг) или Бога дагъ (Boga dagi - Бикова планина, boga означава бик). Дори тези нови имена на планината четем върху най-новите карти на Турция (срв. Turcja, 1986, Еремеев, 1973; Турция, 1981), за разлика от по-старите (вж. Justus Perthes, 1905, N 59. Klein Asien, където не само планината е отбелязана като Bulgar dagi - Българска планина, но е регистриран и Bulgar madeni - българският рудник) и др.п.
      Едни считат, че Bulgar dagi е само онази част на Аданските Тороски планини, която се намира западно от прохода Кюлек (вж. Bulgar Dagi, Bulgar Madeni, IA. C. II, 1949, 796, N 124 и 125).
      Тороските планини са от най-важните планински вериги на Турция. Простират се в Южен и Източен Анадол по протежение на Средиземно море. Делят се на три клона:
      - Западните Тороски планини се намират от двете страни на залива Анталия. Стигат до оклоностите на езерата. Образуват местността Теке и планината Ичел.
     - Средните Тороски планини се простират между платото Ташели (точно срещу остров Кипър) и платото Узун Яйля (на североизток от град Кайсери). Най-високите им върхове са Булгар Дагъ (3585 м) и Аладаг (3734 м), на североизток от Българската планина.
      - Източните Тороски планини са масив, който се извисява след Узун Яйля. Най-външната редица образуват планините Аманос, в околностите на залива Искендерун. Най-източните Тороски планини като лък обграждат от юг Източен Анадол. Най-високата им точка е в местността Хаккари - в. Джило (4168 м.), на юг от източната част на езерото Ван, близко до границата с Ирак и Иран (вж. КА, 1968, 1118).
      В "История на Караман" са описани сражения и действия на българите и в трите клона на Тороските планини.
     Татарлъ счита, че в средновековната тюркска литература названието Булгардаг има по-широко съдържание, отколкото сега. То се отнася едва ли не за целия Тавърски планински масив. (Вж. Татарлъ, 1982, 390).
     По повод на споменаването на Българската планина в "Данишменднаме" Осман Туран пише, че в този извор и в първите османски съчинения планините на юг от Трабзон се наричат Булгар или Булгар Дагъ. И в селджушките извори в Тороските планини има една споменавана с днешното си име Българска планина (Булгар Дагъ). Тя вероятно е свързана с тюркси или славянски българи. Но Българската планина на юг от Трабзон изглежда че повече е свързана с древното си име Пархар, отколкото с името Булгар. Преди Пархар тези планини носели името Paryadres (Turan, 1971, 125, 134). Простирали се по левия бряг на р. Чорох откъм Трабзондокъм Артвин (вж. Die Welt der Antike, 1958, 7H2, S.48).
       Като имаме предвид, че Еремеев и Ийнанч сочат още през 530 г. сл.Хр. български преселници в района Трабзон, р. Чорох и Горен Ефрат (Евемеев, 1971, 54-57; Yinanc, 1944, 167) и споменаването на тамошната българска планина у Нешри, Ашък Пашазаде и други автори, допустимо е да мислим, че и тази планина е свързана с името на българите поне от VI do XV век непрекъснато.
     Някои учени са обръщали внимание в изследванията си и на Българския рудник (Bulgar madeni), който се намира в Българската планина. За Българския рудник (Bulgar madeni) или за рудника в Българската планина (Bulgar dagi madeni) е отбелязано, че е "прочут оловно-сребърен рудник на северния склон на Булгар дагъ, южно от големия път на кервани от Коня Ереклиси до прохода Кюлек, югоизточно от Ули къшла". Бил разработван с прекъсване от 1825 г. до Първата световна война. Още в средните векове Ибн Фазл аллах говори за сребърен рудник в околностите на [славянската крепиост Лулуа] и това е същият Булгар мадени (вж. Bulgar Dagi, Bulgar Madeni, IA. C. II, 1949, 796.)

     Турският учен проф. д-р Зеки Веледи Тоган споменава за педвижвания от Северен Кавказ към Анадола на племена, свързани с прабългарите, през време далеч преди новата ера. Той излага следните интересни мисли:
     "Когато скитите (Sakalar) идват към Източна Европа, те подгонват киммерийците (Kimmerler), kоито живеят в Северен Кавказ, към южната част на Кавказ и към Мала Азия. Гръцкият автор Прокопий показва тези киммерийци като прадеди (деди - dede) на по-сетнешните българи. Подобно на това и иранско-хазарското предание говори за кимарийците (Kimariler) като прадеди (деди) на българите, но няма друго доказателство, което да потвърди това..." (Togan, 1970, I, 34).
      M.И. Артаманов (1974, 23) отбелязва: "От древноизточните извори е известно, че кимерийците са се появили в Мала Азия в 20-те години на VIII в.пр.Хр." В такъв случай може би ние би следвало да отнесем тази първа поява на прадеди на по-сетнешните българи в Анадола около това време.

   Неведнъж потомци на българските владетели са играли важна роля в Анадола. За 1045 г. арменски източници разказват, че Арон Булгар, син на Българския цар Иван Владислав, бил един от първите управители на бившата столица на Армения - Ани (Овнанян, 1969, 21-22). През 1048 г. една от трите византийски армии, които се сражават против тюрките селджуци, била командвана от Арон, син на българин, който владеел Васпураканския край (Аристакес Ластивертци, цит. по Овнанян, 1968, 21).

    И извори за XII в. регистрират славянско и българско присъствие в Мала Азия. В летописа на Абу Мансур ал Хазини "Забележителните дни на селджушката държава" , в летописна бележка за Санджар, управлявал от 1117 до 1157 г. , се споменават "славянските страни Сувар , Булгар и Анкара..." (цитат по Татарлъ, 1982, 387).

   В османските регистри Анкара е посочена като едно от местата, в което летуват и зимуват български джемаати - юруци (Eroz, 1983, 21 и 22).
 

-----------------------------
Из книгата "Българите в Мала Азия от древността до наши дни". Катерина Венедикова
"Тракия" - ООД, Стара Загора
Издателство "Идея" към частен колеж "Тракия", 1998 г.
6000 Стара Загора, ул. "Цар Иван Шишман" 77, тел.: о42/3 02 06
1510 София, ул. "В. Петлешков" 9, тел.: 02/47-31-37
-----------------------------

Bylgarite v Mala Azia
Ziezi ex quo Vulgares