Make your own free website on Tripod.com
Критиците на "Веда Словена" я обявяват за мистификация на следните основания:

          1. Размерът на песните в цикъла е неправилен.
           Неоснователно възражение като обобщение. Още Пьотър Безсонов (1855г.) пише: "Българите присъствуват на пълното изчезване на странствуващите певци. Употребата на гуслата отпада. И тъй като ритъмът на техните поеми не е вече зависим от музикалните единици, той започва да се изменя и постепенно изчезва. Стихът добива от 5 до 15 слога и дори повече; най-обикновено 7,8,9 и 10 слога. При пеенето твърде често половината или краят на предшествуващия стих преминава към следващия и тъй като определен брой слогове няма за всеки стих, то при записването често трудно могат да се разделят стиховете..."
           В увлечението си критиците на "Веда Словена" създават впечатление, че във всички произведения на народното творчество стиховете имат еднакъв брой слогове. Това не отговаря на истината и за да бъде опровергано, достатъчно е да се посочи например "Поема за моя Сид" (El Cantar de mio Cid), позната по най-стар препис от 1307 г. и написана в неравносложни силабически стихове от 12 до 16 слога.
           Неправилни размери се срещат не само във "Веда Словена", но и в "Народне песме Македонски бугара" - например N187, както и в "Памятники болгарского народного творчества"(вьип.1.Спб.,1882) - например N200. В българските народни песни се срещат не само разнообразни размери - от 6 до 17 слога, но и смесени: 10 и 12 срични("Марко и Дете Дукадинче"), 10 и 11 срични("Я свивай байрак, ти Мануш войводо). Ако Иван Гологанов би решил да създаде подобия на стари песни от оня край, щеше внимателно да ги наподоби в правилен размер, защото като познавач на Омир той има ясна представа какво значи правилен размер. Всички мистификатори (примерът с Макферсън, Ханка и Линда потвърждава това) имат предвид определени модели. Гологанов обаче записва, както чува, и обикновено не въз основа на песен, а само на речитатив, като чутото на помашки диалект сетне предава на своя мървашки диалект.

            2. Части от цикъла се срещали - възразяват критиците - в разнообразни варианти и тези варианти били различни не само по обем, но и по изразни средства.
           Несъстоятелно. Фолклористиката отдавна е установила, че не е възможно един и същи текст на народното умотворение два или повече пъти да бъде изпълнен по един и същ начин. "при всяко изпълнение той създава нов вариант" - пише Генчо Керемидчиев за народния певец Вичо Бончев.

            3. Неоснователно е и възражението за необикновено големия обем на някои песни в "Веда Словена", като например :"Женитбата на Талатинска крале со дъщере на Ситска крале" - 1532 стиха; "Рождение Орфеово" - 1153 стиха; "Сонцева женитба со мома Вълкана" - 1028 стиха; "Орфеова женитба со керка на Арапска крале" - 853 стиха, и др.
            Относително дълги песни се срещат и в други сборници с български народни песни: "Стоян и потеря" - 402 стиха, N96 от сборника на Чехларов(Сб.НУ, 26, Ц., 1912); "Седем юнака и арапин" - 442 стиха ("Трем на българската народна историческа епика". С., 1940); "Радул бег, Мирчо Войвода и крал Шишман" - 574 стиха(БНТ, Т.3.С., 1961); "Стоян и дружината му" - 545 стиха(БНТ, Т.2. 1961); "Клането в Батак" - 729 стиха, и др. Неоснователността на това твърдение се вижда и от съществуващите в световната литература поеми със значително голям обем, каквито са например: "Дигенис Акрит", византийска поема, възникнала въз основа на народното творчество през X в. Най-старата позната версия от XIV в. съдържа 3749 петнадесетсложни стиха в осем книги, "Песен за Роланд" (La chanson de Roland), позната по ръкопис от XII век. Нейната най-стара редакция съдържа 4002 стиха, да не говорим за "Песен за Нибелунгите"(Der Nibelunge Not), състояща се от 2444 четиристишия (9776 стиха), да не говорим за киргизкия народен епос "Манас", състоящ се от два основни записа, всеки от които по 200 хиляди стиха, познати по осемнадесет варианта!
             Не е съобразено с истината и възражението, че народните певци не могат да помнят твърде дълги песни. Индийските брахмани са помнели хиляди стихове, а някои от тях са знаели на памет и четирите основни ведически книги. Това важи и за древните рапсоди. Якутският героичен епос(олонхо) се състои от големи количества сходни по сюжет и образи сказания със средна дължина 10-15 хиляди стиха. Дори създаденият въз основа на народното устно творчество от П.А.Ойунски (1893-1939) якутски епос "Нюргун-Боотур Стремительний" се състои от 36600 стиха. Същото може да се каже и за други епически произведения на устното народно творчество, като "Манас", грандиозна творба на киргизкия народен епос, състояща се от три цикъла с около половин милион стиха, "Джангар" - калмицки народен епос, "Алпамиш" - узбекски народен епос - за съжаление останали неизвестни на отрицателите на "Веда Словена" поради ограничения хоризонт на изследователските им интереси и робуване на отживели критерии за обсега на народното епическо творчество. Ако те познаваха поне отчасти някои от тези монументални творби на народния поетически гений, отношението им не само към тематиката, но и към метриката на "Веда Словена" щеше да бъде друго. Това е толкова по-странно спрямо най-непримиримия отрицател на цикъла академик Михаил Арнаудов, по чието време значителна част от тези творби е вече издадена в превод на руски език в огромни тиражи и екземпляри от тях се намират в българските библиотеки.

           4. Основателно ли е възражението, че при извършените анкети за проверка на цикъла между 1888 и 1893 г. анкетьорите не попадат на ония рецитатори, с които Иван Гологанов и другите събирачи на фолклорния материал се срещат между 1865 и 1874 г. и чиито имена фигурират в кхиги I и II на "Веда Словена" ? Неоснователно , понеже песни са записвани не само от помаци , но и от мърваци. Анкетьорите се опитват да проникнат само в помашки села, а са запиасани песни от неврокопските села Балдово, Осиково и Ковачевица, от Крушево и от Горно Броди, Демирхисарско. Тези села не са помашки.
           Анкетьорите Мехмед Тумбев и Юсуф Синапов се насочват през 1888 г. към Елешница, Рибново и Сребатно, а Веркович през 1892-1893 г. към Чепино. Резултатността и на двете анкети предварително е обречена на неуспех, понеже: а) между 1865-74 и 1888-93 изтичат много години (20-30 години) и вън от съмнение значителна част от рецитаторите, хора все на зряла възраст, измират; б) фолклорният материал е събиран при едни обществено-политически условия, а се прави опит да бъде проверен при други. Междувременно България е освободена от османско владичество в резултат на Руско-Турската война от 1877-1878 г., но на Берлинския конгрес е разделена. Една част от региона, където песните са събирани, отново е включена в Турция, друга остава в Кяжество България, Трета в Източна Румелия и четвърта - в така наречените "непокорни села", откъснати от територията на Източна Румелия и присъединени към Турция. Българското помашко население отсам и отвъд границата с Княжеството е дълбоко смутено. В граничните райони , свързани с Родопите, е неспокойно, освен това там върлува холера. При това Веркович се опитва да събере сведения, за да защити авторитета на "Веда Словена" не в района, където песните непосредствено са записани - югозападната окрайнина на Родопите, а в североизточната, в Чепинско, и то след повече от две десетилетия, откакто песните са събрани.

            5. Неоснователно е и възражението за неизвестност на фолклорния материал, включен в корпуса на "Веда Словена", на културната общественост преди публикуването им от Стефан Веркович. Има се предвид фолклорен материал, свързан с живота на населението от определен район, сравнително доста отдалечен от околните райони в югозападните предели на обширното някога българско отечество.
             Поради специфични исторически причини, за които стана дума по-горе, населението от този край не поддържа оживени връзки с населението от съседни региони. По тази причина народните умотворения, създавани в неговите недра, са сравнително слабо популяризирани. Населението ги съхранява като особено скъпо духовно достояние след преживяното поради наложеното силом помохамеданчване. При това не бива да се забравя и друго: слабо популярни са поради културно-обществените условия вследствие на османското владичество и народните умотворения от всички други райони на страната до публикуването им не само до края на XIX в., но и дори през първите десетилетия на XX в.

              При формалните доводи за неавтентичност на цикъла, на които се позовават, след като неговите критици не са положили необходимите усилия да подложат неговия текст на всестранен и задълбочен културологичен и литературоведски анализ, формулираните отрицателни критики на "Веда Словена" не могат да бъдат приети другояче освен на доверие. И за това доверие повече допринасят не доводите и аргументите, а общественото положение на критиците.
 

Иван Богданов
"Веда Словена и нашето време"
Университетско издателство "Св. Климент Охридски"
София 1991 г.
стр.97-101


назад