УВОД

        Причината за събиране материала за тази малка брошура бе свободното време, с което разполагах през време на престоя ми в ИРО-лагерите в Италия след бягството ми от България, което време употребявах често за посещение на италянските библиотеки и архиви. А в тях наистина би могло много нещо да се намери по нашата история и в това отношение те представляват един богат, неизчерпаем и малко проучен от нас източник. Аз , разбира се, не съм специалист и имам съвсем слаби познания по латинския език, но все пак успях и нещо ценно и интересно за нас да извлека.
         Повод пък за написване на следните няколко страници е нашето престъпно непознаване на историята ни, чуждопоклонството, самоподценяването, самоунижението, самоотричането на собствените ни ценни качества и постижения, не признаването на нашите авторитети и капацитети и т.н. , което навред съм виждал да се демонстрира и то най-често от интелигенцията ни - тази, която би трябвало точно обратното, да крепи българския дух, а не да го срива.
У нас винаги твърде много се е спекулирало със славянската част от кръвта ни, за пра-българите почти не се е говорило, а за най-стария корен на нашия народ(траките, мизите и македонците) съвсем нищо, като че ли само те са изчезнали, докато техните съвременници в Ромъния(даките) са останали и са създали цял един народ от 19 милиона днес. Жалкото е, че повечето от нашите учени(тези от преди войните - по сантиментални причини, а сегашните - по нареждане от Москва) ни изкарваха по-славяни от самите руси и по този начин, без да искат или умишлено, те ставаха причина за създаването на погрешни понятия и за убиване на българския дух.
         А пра-българите нито са били див, нито мръсен и долен народ, както го представляват византииците. Последните, естествено е да са писали винаги лошо за него(чрез което са влияли доста и на нашата интелегенция) и да со мразили жестоко, защото е дошел на Балкана, организирал е славяните и образувал с тях една стегната държава, чрез което е спасил последните от погърчване и ги е откъснал за винаги от гръцката орбита.
         Тази гръцка омраза към нашите прадеди от една страна, планславянската идея - от друга и новите кремълски империалистически напъни - от трета, са влияли и ни влияят все още, но все пак те не трябва да са причина да не познаваме ние историята си и да не черпим поуки от нейното богато и славно минало.
         Срамно е наистина, че ние, наследниците на неколко толкова стари и ц минало народи, да не знаем почти нищо и дори да се срамуваме да говорим за тях; когато виждаме други съвсем неизвестни и без минало народи да правят какви ли не напъни, за да увеличат престижа си пред света и да се изкарват едва ли не за главни строители на неговата култура.
         Ако следните няколко страници подтикнат наши учени-специалисти да се поровят из праха на старите италянски архиви и библиотеки, сигурен съм, че ще извлекат от него такива ценности, с които ние бихме могли наистина да се гордеем.

Франкфурт/М Ноемврий 1960 г.
 
 

         НЕЩО ЗА ПРА-БЪЛГАРИТЕ И ПО-СПЕЦИАЛНО ЗА ТЕЗИ, ЗАСЕЛИЛИ СЕ В ИТАЛИЯ ПРЕЗ VI И VII ВЕКОВЕ.

          В архивата на град Касино в Италия, между другото, се среща и един документ на император Фридрих II от 1249 г., в който са изброени народите на империята по следния начин: лангобарди, франки, сарацини, унгарци, българи, англичани, фламандци, гърци, сполетани, маркиджани, тоскани и т.н.  (т.1).
Припомняки си , че България по това време е била свободна и независима държава под управлението на регенството на малолетния цар Михаил Асен, то ясно е, че споменатите българи, не са тези от Балканския полуостров, а други - забравени и малко проучени от нас, заселили се в Италия през миналите векове.

        Етнически състав на днешния български народ.

        Преди да се занимаем по-подробно с тези българи добре би било да кажем няколко думи за етническия състав на днешния български народ и по-специално за пра-българите, които са една от неговите главни съставни части.
        Българският народ в днешния си вид не представлява по своя произход едно хомогенно цяло, а е съставен от три главни етнически групи:
       - Първата и най-старата, това са траките, мизите и македонците - народи дошли на Балканския полуостров в втората половина на третото хилядолетие преди Христа, т.е. няколко десетки или стотици години след старите гърци. Към средата на I-я век сл.Хр. те били покорени от ринляните, заедно с даките в днешна Ромъния, загубили постепенно езика си и започнали да говорят един развален римски език, чийто остатък е деншния ромънски език.
        - Втората етническа група представляват славяните, които са се заселили на Балканския полуостров в продължение на почи 100 години през целия VI-ти век. Те изпълнили целия полуосртов  чак до Пелопонес в Гърция, като прогонили част от старото население, друга изтикали в планините (днешните цинцари и каракачани в България, Югославия и Гърция), а с третата такава се измесили, която част се е пославянчила.
         - Третата етническа група са пра-българите - дошли най-късно на полуостова - през VII век. На тях се удало да отганизират завареното население и в 679 г. да образуват българската държава, която на времето си е била устроена на нещо като федеративни начала между пра-българи и славяни. Те са от уро-алтайски произход, по името на Алтайското плато в Азия, от където водят началото си, а расата им е монголска, за разлика от първите две народностни групи, които принадлейат към индо-европейската - арийска раса.
          В пра-родината си Алтай те не са нослили още името българи, а там са били част от големия азиатски народ Хунори (според Съсалов) и "Ту-киу" (според Пастухов, Стоянов)(т.2), който е бил доста повлиан от старата голяма китайска култура и често е имал издигнати вождове, накой от които са били налагани дори и като императори на китайскиа престол.

        Първото появяване на българите в Европа.

       Този хунорски народ е бил почти винаги в неприазнени отношения с Китай и твърде много е смущавал независимостта и живота на последния. Около Рождество Христово тези смущения станали толкова големи, че китайците предприели една много голяма акция срещу него и му нанесли едно съкрушително поражение, което станало причина той да се разпадне и част от него да тръгне на запад. Това движение е траяло повече от 100 години, и така, през втори век сл.Хр. (към 146-7 г.) разни племена от хунори (кутригури, утригури, сиргури, хунгури, унугундури и др.) под общото водачество на кхан Авитохол се появили за пръв път в Европа - в южно-руските степи между Каспииско, Черно и Азовско морета, но главно около реката Волга (т.3).

       Произход на името Българи и на името Волга.

       По това време реката Волга не е носила още това име, а се е наричала "Ра", което в некои древни езици означава господар, господ, или въобще нещо върховно; а също е носила и името "Ател" - пак с подобно значение.
        Когато българите се настанили около нея и, считайки я за най-голямата река на света, започнали да я наричат на своя език с името "Болга" (Бол - господар и Га - река), или общо казано господар на реките; а пък самите те с течение на времето, освен с племенните си имена (кутригури, утригури, хунгури и т.н.) взели да се назовават с общото име "Болгари" (преобърнато после на Българи) - т.е. хора, живеещи около реката Волга (т.4).
       "Б" от Болга с течение на времето се е изменило на "В", което често става в етимологията с тези две букви, и по този начин името "Болга" се е преобърнало в "Волга", с което тя е известна и до днес.
        Съсълов пък намира, че българите са имали името си преди още да дойдат на Волга, но за това все пак няма много сигурни данни.

        Походи в западна Европа с Атила и след него.

        В тази част на Европа българите се задържали няколко века, занимавайки се със скотовъдство, търговия, земеделие, занаятчииство и строителство, особено на напоителни канали и укрепления, и взимайки участие като част от хуните в многото им войни към Китай, Персия и други източни страни, а също и към Византия, Италия, Германиа, Франция. Специално за Италия, тези нападения започнали към 405 г. начело с Аларик, а са се заселили особено през времето на Атила, когато Хунската държава е достигнала най-голямото си могъщество. След неговата смърт (453 г.) обаче тази огромна империя се разпаднала, а отделните съставящи я народи на свой ред и в съюз с нови племена, като - лангобарди, гепиди, готи, херули, сармати, панони и др., продължили нападенията и след това (5 и 6 векове), като винаги обаче се връщали обратно в земите си. В тези нападения често са вземали участие и голям брой български групи.
         Самите българи, след разпадането на Атиловата държава, образували две държави: едната на Кутригурите (западната) - настанена около Черно и Азоеско море, и река Днестър; ад ругата на Утригурите ( източната) - около река Волга, Каспийско море, р. Кубан, и р.Дон. Според Християн Жерар създаването на тези две държави е станало още в 433 г. (т.5). Византийският историк Прокопий пише доста за тези две пра-български държави, но и от него, както и от другите историци, не може да се разбере защо именно са създадени две държави от един и същи народ.
          Така или иначе, тези две държави са просъществували повече от 100 години, през което време кутригурите са били често съюзници на Византия. В 527 г. техният хан Грод е бил поканен в Цариград, където между друготосе и покръстил; но тъи като христианската идея не е била още твърде много разпространена сред българите, а особено сред българското болярство, затова, връщайки се в родината си, срещу него бил вдигнат бунт от езическото духовенство, при който бунт той бил убит и заместен на престола от престола от брата си Монгуел (т.6).
           Кутригурите, като съюзници на Византия, водили война с източни готи, които се появили в Ромъния и Панония; разбили ги и ги прогонили в Италия, но самите те се полунастанили в тези земи чак до град сирмиум (днешната Сремска Митровица в Югославия). По-късно, около 547 г. византийският император Юстинян се напълно дизинтересирал от далечните си владения и отстъпил областта Провенца - на франките, Норикум (част от днешна Австрия) - на лангобардите и част от Панония (между Дунава и Драва) - на българите (кутригурите) и гепидите (т.7). От това време между новите съседи българи и лангобарди отношенията стават постепенно много прятелски и те почнали дори често да организирват смесени нападения над Италия, едно от които е станало в 548 г. Тогава една група от около 6000 лангобарди, българи и гепиди, под командата на сина на лангобардскиа крал Тасон, навлезли в Италия и заели долините на реките Изонцо и Талиаменто (т.8).
          Настаняването на част от кутригурите в земите северно от Дунава, и близостта им до богатата Византийска империя, ги накарало да почнат да обръщат погледа си на юг и да прескачат от време на време Дунава. Тези неканени посещения станали причина да се влошат отношенията и се развали съюза с Византия, а през време на кхана им Заберган да се организира в 558-559 г. едно такова голямо нападение, че те обсадили Цариград и заплашили да унищожат императорската власт на целия Балкански полуостров. Юстинян спасил тогава отсам Дунавските си владения с голям откуп, даден на Заберган, но същевременно подтикнал кхана на утригурите Санделих да нападне с изненада Заберган и да го принуди да се откаже от Византия (т.9).
          Това нападение уредил Юстинян, като отправил до Санделих следното послание: "Заберган, кхана на кутригурите, се появи пред стените на нашата столица за да покаже пред нашите очи своята мощ, както и своето превъзходство над Вашия народ. Тъи като той каза, че е по-силен от вас, затова и той получи даровете, които ние ви бяхме определили. Ако той е излъгал, ще ви е лесно да вземете от него определените за вас дарове. Ако пък е казал истината (което вярваме и ние), то тогава той, Заберган, ще получи даровете, които ние сме определили за вас." (т.10).
          След това нападение кутригурите се отказали от Византия и почнали да нападат отново Италия в съюз с лангобардите и др., но и същевременно да враждуват остро с утригурите, която вражда докарала и двете български държави да попаднат в 560 г. под властта на аварите, а после и под тази на западните турци.

        Първото появяване на българи в Италия.

        Това робство е принудило някои български групи да тръгнат назапад, но вече с цел за настаняване. По този начин се явяват първите български преселници в Италия, за които ни споменава италянския историк Паоло Варнефридо, че са дошли в 568 г. в съюз и под началството на лангобардския крал Албоин (т.11). Тази дата е единствена, за която имаме исторически сведения за първо настаняване на българи в Италия, но твърде вероятно е и преди нея да е имало други преселници българи в Италия, защото в една важна бележка на папа Григорий Велики се казва следното: "Блаженнят Пиетро Булгаро, свещенник българин от латински ритул, умрял в 605 г. като кардинал в Рим, е бил роден в 560 г. в Салусолла (Италия)..." (т.12). Тази бележка дава основание да се мисли, че и преди това е имало преселници българи в Италия в по-малки групи и изглежда само в северната й част, но все пак те са били познати вече в тази страна, за да може да стане един от тях чак кардинал.

       Велика България при Кубрат.

       Властта на западните турци върху българите не е траяла много дълго. Нейният кхан, големият завоевател Силзивул, умрял в 576 г., след което държавата му се разпаднала на осем части, според броя на синовете му. Българите използвали това ослабване, възстанали в 582 г., успели да се освободят и под началството на Орхан и на племеника му Кубрат, създали една голяма мощна държава (Велика България), простираща се от южен Урал, Каспийско море и Кавказ на запад върху земите северно и западно от Азовско и Черно морета (т.13).
        Самият Кубрат в 584 г. наследил чичо си, а в 602 г. сключил съюз с Византия, спазен през целия му живот , насочен срещу аварите, намиращи се в Панония, и персите - на юг от Кавказ. Този съюз помагал много не само на България, но повече и на Византия, заради което Кубрат бил канен тържествено в Цариград и прогласен с големи почести за византийски патриции. Интересното е, че той бил християнин, но не се знае кога е бил покръстен, дали като дете, когато е бил пратен да се учи в Цариград, или по-късно - като велик кхан на България - при посещението му в византийската столица(т.14). Още по-интересното е , че неговите синове не са били христяни, освен може би само най-малкия Алцек.
Кубрат се е проявил като голям организатор, който е успял да обедини в един голям народ всички български племена и доста унгарски и фински такива, намиращи се в горното голямо пространство. Неговият девиз е бил "Обединение и ред", с който девиз той е успял да създаде една здрава и силна държава, управлявана от него в продължение на 60 години.

       Разпадане на Велика България.

       Кубрат се мъчил да внуши на петимата си сина, че само в единението е силата и затова преди смъртта си - според една стара легенда - извикал последните и накарал всеки от тях да счупи един сноп от пет пръчки. След като никой от тях не успял, той развързал снопа и по отделно счупил всяка една от пръчките , прибавяки: "Вие виждате ефекта от несъгласието, затова бъдете единни и нека любовта да ви спохожда!"
        Въпеки този завет за единение, след неговата смърт единството на държавата на могло за много дълго време да се удържи. Почнали крамоли между братята, които ослабили силата на централната власт, възглавявана от най-големия брат Батбаян. Тези крамоли, както и постоянните нападения на новопоявилите се хазари, станали причина тази огромна държава (може би в продължение на 10-15 или повече години) да се разпадне на пет части:
        - Батбаян постепенно останал шеф сао на българите в земите между Черно, Азовско и Каспийско морета, които обаче не дълго след това попаднали под властта на хазарите. Но изглежада че те не винаги са били под тяхна власт, защотто в архивите на византийския логотет (министър на външните работи) Константин Потфироген (913-959) са изброени и "Черните българи" от горната област между народите, които могат да бъдат употребени срещу хазарите (т.15). След 10-ти век вече нищо не се чува повече за тези българи и се предполага, че са се измесили с други племена и по този начин са дали примес при образуването на няколко народи на север от кавказките планини.
         - Котраг, вторият кубртаов син, който изглежда е управлявал най-източните провинции на Велика България през време на царуването на баща си и първоначално при Батбаян, е тръгнал със своите хора (главно племето Кочобългари) по Волга на север и образувал т.н. "Бяла България" в пространството - средна Волга, р.Кама и южен Урал. Неговата държава, водейки борби с хазари, руси, монголи и татари, просъществувала до 13-ти век, когато пропаднала под ударите на татарите на Чингиз Хан. Тези българи са приели исляма от Багдатския халиф, а след изчезването на държавата им, постепенно се претопили към 15 в. между башкири, чуваши и татари, и изчезнали като народ. Руските царе обаче до Петър Велики, между многото си титли, нослили и тази на кхан на България. (т.16).
         "Белите българи" са издигнали много градове, между които и столицата им Болгар, останки от която се намират сега край днешното руско село Успенское в близина на гр.Казан.
         За българите от тази част на Европа имаме известни сведения от братята Николо и Матео Поло, които в 1260 г. са тръгнали с офицялна мисия от Цариград за гр. Болгар при българския кхан Берка. Те са пътували по дължината на река Волга и са били добре приети и разведени първо в гр. Сарай, а после и в Болгар в двореца на кхана, който симпатизирал на европейците (т.17).
         - Третият син, Аспарух, който изглежда е управлявал областта около реките Днепър и Донец (днешна източна Украйна), се придвижил на запад, навлязъл в Балканския полуостров и в 679 г. основал днешната българска държава. Хеговата съдба и тази на държавата му ни е известна.
          - Четвъртия син, Кубер, който сигурно е управлявал югозападна Украйна, постепенно се предвийил също на запад и след ред бойове с аварите между 670 и 675 г., през Панония се спуснал на юг и се настанил в Македония. Там той образувал също с местните славяни българска държава и дори нападнал Солун, но тази държава не просъществувала много дълго, и съдбата на Кубер не ни е известна.
           - Най-малкият кубратов син, Алцек, който в случая ни най-много интересува, както изглежда е управлявал най-отдалечените западни провинции на Велика България - северозападно от Черно море. Той е тръгнал с хората си още по-назапад и в 667 г. се прехвърлил в Италия и се установил в Беневентското херцогство, главно в областта Молизе североизточно от Неапол.

         Настаняване на Алцек в Италия.

        За самият начин на това настаняване има противоречиви сведения, но най-приемливи са тези на историка Паоло Варнефридо, който по въпроса пише следното:
       "...В това време (667 г.) кхана на българите Алцек, не знам защо напуснал родината си, влезе мирно в Италия и се представи с всичките си хора на крал Гримуалд, постави се на негова служба и поиска да се настани на негова територия. Последният го отправи за Беневент при собствения си син Ромуалд, на когото заповеда да му даде места, където може да живее със своя народ. Ромуалд го прие сърдечно и му предложи обширни области, останали до тогава пусти, като Зепино, Бояно, Изерния и много други градове с техните земи, предписвайки му да изостави досегашната си титла на кхан, а в бъдеще да се нарича ГАСТАЛДО" (т.19)
         Тази хроника показва, че настаняването на Алцек в Италия е станало съвсем мирно и приятелски, което може лесно да се обясни, както и причините за дохождането му в Италия.
         Като управител на най-западните български провинции, той е бил най-изложен на опасността от аварите, които по това време се намирали в Трансилвания, Панония и част от Унгария. Докато е бил жив баща му, той можел да се справя с аварската опасност, но след неговата смърт и особено по-късно, когато несъгласията на между петимата братя станали толкова големи, че Алцек не можел вече да чака помощ от тях, решил да се предвижи още по-назапад и да влезе в връзка с преселилите се през миналия век в Италия свои сънародници. Между последните по това време е имало от тях, които се били много издигнали и заемали разни високи постове при лангобарския крал Гримуалд и те сигурно са му издействали едно мирно и добро настаняване в южна Италия в окръзите Беневенто, Кампо Басо и Акуила - тогава почти обезлюдени вследствие големите епидемии в 599 и 604 г. и лепрата през 619 г.
         Самият град Беневенто не е бил даден на българите, защото той е бил седалище на лангобардския дук - управител на областта.
        Алцек уредил като своя столица сегашното градче Канталупо ди Бояно. Според Д'Амико името "Канталупо" иде от българското навание "Кхан-телепед" т.е. резиденция на кхана, защото Алцек, въпреки че за лангобардите е станал гасталдо, за българите сигурно си е останал до края кхан (т.20).
       Относно името "гасталдо" пък (пак според същия автор), то е немска дума и иде от "гау штатт" или на сегашния немски език "штатт халтер" - т.е. губернатор.
При настаняването си в тези области, българите са получили пълна свобода и известни привилегии, но никаква автономия, каквато не е била допустима в централизираната лангобардска дъжава. По тази причина днес няма повече никакви сведения за Алцек и за неговото семейство, още повече, че според лангобарското право дори и кралската власт, както и всички други благороднишки постове и титли не са били наследствени, а само избираеми.
         По този начин българите на Алцек се настаняват за винаги по тези места, и Италия става за тях нова родина. Язика си с течение на времето изгубват, така както са го изгубили и техните събратя дошли с Аспарух и Кубер на Балкана;  както също лангобардите в Италия, франките в Франция и много други народи, попаднали в средата на по-многобройни и по-културни от тях други народи. Някой белези обаче, като отделни думи от първоначалния им говор, носии, расови и характерни черти и др. отличават твърде много тези наследници на пра-българите от останалата част на днешния италянски народ. Д-р Д'Амико изчислява, че днес има към 700 селища в Италия от български произход, с едно население между 1,400,000 и 3 милиона души. Компактни маси от тях днес има в областта Молизе главно, но твърде много ги има и в другите области на Италия като Ломбардия, Емилия, Тоскана, Марке и Умбрия - в северна и средна Италия, и в Пулия, Кампания и дори в Калабрия - в южна.
          Днес твърде мъчно може да се каже кои от тях произхождат от българите дошли с Алцек и кои с Албоин и по-рано, но това не е и много интересен въпрос. По-важното е друго, именно, че през цялото време от V-тия век насам името на българите постоянно се чува в Италия, отначало като неприятели, а после като добри и достойни граждани на страната, че италянската история е пълна с доста много събития, а архивите са документи за тях; а също и че днес все още техните следи не са заличени и от тях може да се черпят доста данни за миналото на този уро-алтайски корен на нашия народ.

         Религия на пра-българите

         Относно религията на пра-българите изобщо нямаме много големи сведения, но от това, което се знае е известно, че те са имали само един бог - Тенгри или Тангра, който е бил един безличен бог на небето. Други богове или по-висши религиозни представи не е известно да са имали те (т.21). Между тях обаче е имало доста християни и то по-скоро не отделни личности, а изглежда цели групи, според това дали началниците им са били покръстени или не. Знае се с положителност, че великият кхан Кубрат е бил християнин, а от синовете му изглежда само Алцек, но без голяма сигурност. До последното заключение се идва поради туй, че след заселването на българите в Италия, те са издигнали навсякъде, където са се настанили, черкви все с името на св. Андрея. А това не е случайно, защото апостол Андрея, преди да умре в Патрас, е правил дълги странствания из страната на "скитите", т.е. в пространството североизточно, северно и северозападно от Черно море, което пространство тогава се е населявало от българите, маджарите и аварите, и е покръстил доста от тях (т.22).  За тези народи той е станал главния светия, затова и навсякъде те по-късно са му издигнали много черкви. В Италия също има доста храмове с името на този светия, и като се проследи историята им, навсякъде почти ще се намери, че те са строени все от българи.
         Угели и Орсини разглеждат духовния живот в Беневентското херцогство и, говорейки за разните черкви, споменават за тази в Беневенто - св.Андрея де Палофернус. А понеже Палофернус е староторимско наименование на областта северо-западно от Черно море, от където са дошли българите, затова той намира, че тя е стара българска черква (т.23).
          В Неаполитанската архива "Реги неаполитани архиви монумента" т.V е казано, че в сданията на черквата св.Андрея в Стило (Калабрия) през 1092 г. живеели българи (т.24).
         В Неаполитанската гръцка хроника "Силлавус грекарум мембранарум" има две дипломи (док. 104 и 105), в които се говори за дарения на българския манастир св.Андрея, направени в 1129 г. (т.25).
         В споменатата вече книга на Угелли се чете още, че в 1148 г. епископа на гр. Фермо бил българин на име Булгано, който в един акт, написан лично от него, дава сведения за българската община св.Андрея от Монте Сикко (т.26).
         В "Акта империи инедита" от Вилкелманн се чете, че на 21.12.1209 г. императора Отон IV при посещението си в гр.Терни подарил на черквата в Аретина между другите български земи и имението на черквата св.Андрея, наречено Вакаречча (т.27).
         Има още много черкви и села в цяла Италия с имена все на св.Андрея като пример: св.Андрея ди Гориция, св. Андрея ди Варбарана, св. А. ди Фоджа (Генуа), св. А. Анаса, св. А. ди Баньоло, св. Андрея ин Казале, св. А. Догорея, св. А. Пелаго, също св. Андрея в Тревизо, Аньозине (Вреша), Вадия Калавена (Верона), Вуссето е Торилле (Парма),  Кампадарсего (Падуа), Касине е Кареццано (Алесандрия), Кастелфранко Венето (Тревизо), Кастелнуово ди сотто (Реджо Емилия), Коккио Тревизого (Варезе), Филимпополи (Форли), Джальоне (Торино), Гозалдо (Велуно), Медезано (Парма), Могидоро (Болоня), Ровато (Врешия), Ровена (Комо), Монадвио (Песаро), Белведере Маритимо (Сицилия) и много още други (т.28).
         Освен чистото християнство, през средните векове в Италия е било много разпространено между българите там, а и между много италиянци, богомилството - едно сектантско учение с религиозно-политико-социален характер, създадено в България от поп Богомил през времето на българския цар Петър (928-969 г.). Това учение се прехвълило през Х и ХI векове в Италия под името Катари или Катарани, а също и във Франция - като Албигойство. В Италия то е имало 16 подсекти; а към 1035 г. бгомилите в провинциите Ломбардия, Марке и Умбрия са имали вече и епископ българин на име Марко (т.29). Също се знае, че в 1212 г. епископ на българските богомили в Тоскана е бил българина Филип Патернон, който е разширил своето влияние от Пиза до Ареццо. По това време в Флоренция е имало и нарочно българско духовно училище (т.30).

         Държавна организация и управление.

        Начело на българската държава е стоял Ювиги кхан (хаган), т.е. Цар (Велик крал, или Крал на кралете). Само кхан (хаган) е била титла, равняваща се на крал, произлизаща от ка-хан, което значи пък княз на князете, или може би рвняваща се на западната титла принц.
         Кавхан е бил първия помощник на кхана в соенно отношение, нещо като сегашния военен министър, или на началника на щаба на войската.
Тархан е бил военачалник от типа на сегашните генерали, но същевременно може би е бил и областен управител.
         Копан е военен чин или военна длъжност от по-нисък ранг.
         Колувар и комит са били управители на по-малки области или окръзи (т.31).
Имало е и аристокрация, която се е делела на две степени: висша - боилади или боляри, и нисша - багаини или бегове. Шест от болярите са били в постоянниа съвет на кхана, нещо като министерски съвет; а общо болярите се делели на външни и вътрешни. Тези сведения са изчерпени главно от книгата на византийския император Константин Багрянородни - "За администрацията на империята", в която е описан поздрава, който логотета (министър на външните работи на Византия) отправя до българските посланици при императора и който гласи: "Как са шестте велики боляри? Как са и останалите външни и вътрешни боляри? Как е народното събрание?..." (т.32).
           Кханът е предавал властта си по наследство. Той е имал неограничена власт, но въпреки това всички важни решения, като бявяване на война, разхвърляне на данъци, разни планове по управление и др., е взвмал не сам, а след "изслушване на въоръжения народ" т.е. на нещо като народно събрание от цялата войска, в която са влизали всички мъже, способни да носят оръжие.
          Самият народ е бил разделен на орди, всяка от които се е състояла от племена, а последните се деляли на отделни родове. Начело на ордата е стоял кхан. Всеки кхан, както и ювиги кхана, освен общата войска, е имал и своя лична гвардия от хора, наречени богатури (т.33).
         С настаняване на Алцек в Италия обаче, тази българска държавна уредба постепенно се изменила и българите се принудили да възприемат лангобардската такава, а също и писаното лангобардско право. За последното може би Алцек да се е задължил предварително пред лангобардския крал Гримуалд. Тази е причината, за гдето от българите в Италия не е останал никакъв писан закон в италянското право. Има обаче запазени в италянския език само някои думи от правно значение , като например "биро" (агент от юредическата полиция), която дума иде от пра-българското "бир" - т.е. едно, или нещо като първенец (т.34).

        Бит на пра-българите.

        Пра-българите са били един конен, но не и див и скитнически народ. Те са живеели дълго в съседство с Китай и възприели много от старата китайска култура, а по-късно и от персийската и арабска такава; така че при настаняването си в Европа, те са били вече един доста издигнат в културно отношение народ.
         Те са познавали много добре земеделието, а нарочно за Италия, те са, които са донесли ориза и са научили италянакия народ на обработването му. Също поради дългото си живеене край големите реки в Азия и край Болга, Дон, Днестър, Днепър, Прут, Дунав, Сава и др., те са знаели много добре изкуството за правене на напоителни канали, което изкуство донесли и развили в Италия (т.35).
          Те са били още и големи майстори в кожарството, каквито сведения имаме за българските заселници по долината на река Арно в Италия, които са изработвали един тип хубава кожа, наричана и до сега при днешната й изработка куойо булгаро (българска кожа) (т.36).
          Във връзка с кожарството били развити и разни занаяти по правене на седла, хамути и др. кожени изделия. Правели също и ризници за хора и коне, но не от тежки железни брони, а от костени люспи.
          Били добри търговци, знаели и тъкачното изкуство, като правели не само груби шаечни платове, но и финни такива. Жените пък били майсторки на различни шевици, извезани от сърма и разноцветни конци. Били също големи майстори в строителното изкуство и особено в укрепителното военно дело.
Относно семейството на пра-българите, трябва да се каже, че докато са кръстосвали още степите на Азия и източна Европа са били полигами, но стабилизирайки се и особено след приемане на христианството, те са създали едни съвсем здрави нормални семейства, (както казва Д'Амико) които могат да се вземат за пример на верност, скромност, пестеливост и гостоприемство в Италия. Жената, според същия автор, според Каниц в съчинението му "Ла Булгария" и според Съсълов, не е била подчинена и поставена на по-долно стъпало от мъжа както при турци, китайци и др. народи в миналото. Въобще жената и майката са били равни на мъжа и синовете.
          Мъртвите са били дълго оплаквани от целия род, а над гробовете на падналите на бойното поле издигали малки купчинки, наречени Йокаса.
Относно културните отпечатъци, които пра-българите са оставили, на първо място трябва да се спомене за разделянето на времето. Те са имали един своего рода календар с основа лунната година. Най-голямата единица за време обаче не е била годината, а периода - състоящ се от 12 години, всяка една от които е имала свое име(така както сега имама имена на месеците).
         Имената на годините от този период са били имена на разни животни както следва:
         1-а година се е казвала СОМОР (което значи на старобългарски език мишка), 2-а - ШЕГОР или СИГОР (вол), 3-а - БЕР (вълк или пантера), 4-а - ДАВШАН или ДВАЗАН (заек), 5-а БЕРЕМ или ВЕРЕН (високосна), 6-а ДИЛОМ (змия), 7-а АДГОР (кон, айгър), 8-а - ТЕКЮ (овен), 9-а не се знае, 10-а - ТОХ или ТОКС (кокошка), 11-а ЕТХ или ИТ (куче) и 12-а - ДОКС или ДОНС (свиня).
           Всяка година е била разделена на 12 месеци, като на всеки 5 години са прибавяли по един месец за да коригират разликата между лунната и слънчевата година.
           Месеците не са имали номера, а само нумера. Първият месец е бил ЕЛЕМ (първи), втория не се знае, 3-я - ВЕЧЕМ, 4-я - ТУТЕМ, 5-я - БЕХТЕМ, 6-я - АЛТЕМ, 7-я - ЧИТЕМ, 8-я - ЗЕХМЕН, 9-я - ТВИРЕМ, 10-я, 11-я и 12-я не са известни, но имайки се предвид турския и други уро-алтайски езици, учените са на мнение, че втория месец сигурно се е наричал ИКЕМ, 10-я - ЛИКЕМ, 11-я ЛИКЕЛЕМ и 12-я ЛИКИКЕМ (т.37).
           Те са имали и своя азбука, но за жалост на нея днес нямаме запазени никакви писмени документи, освен тук-таме някои паметници, останали от това време - като Мадарския конник край днешния български град Шумен и други в Унгария, по които паметници има написано по нещо на тази пра-българска азбука - разчетена от унгарския учен Геза Фехер.
          Пра-българите са разбирали и от скулптура и изобразително изкуство, но разбира се, в по-примитивна степен и то главно при изработването на надгробни паметници. В това отношение, освен Мадарския конник, който представлява една грамадна скица на конник, издълбана върху отвесните скали при старата българска столица Плиска край град Шумен по заповед на кхан Омуртаг в чест на покойния му баща великия кхан Крум, има и доста други надгробни паметници и др. предмети, запазени във Виенския музей като най-богатата в това отношение световна колекция с български предмети. Там например могат да се видят разни български жертвени купи, украсени колани, огърлици, украшения за юзди и седла, оръжия и др.

        Следи от пра-българите в разните италянски офицялни документи.

         След като са се заселили в Италия, пра-българите първоначално са живели в компактни маси, но постепенно са се разпръснали на по-голями или по-малки групи из цяла Италия, затова и днес се срещат документи за тях из архижите на почти всички италянски градове. Ето и някои по-интересни от тях, дадени в хронологически ред:
          - През месец декември 571 г. град Тичино станал столица на лангобардския крал Клефи; а по същото време като дук (управител) на града бил назначен някой си ЗАБАН. Името му, според Д'Амико, няма нищо общо с лангобарските имена. Той намира, че е пра-българско, защото, разглеждайки го етимологически, среща дума подобна на него в днешния турски език - имено Забит, което значи офицер; а в японския - Саибан (съдя) (т.38).
           - В най-голямата от Беневентските архиви "Хроникон санта Софие", писана на гръцки, се среща, че в 834 г. Принц Сикардо подарил на игумена Роффридо една гора, след като я отнел от българина Граузолфо (т.39).
           - В "Реги Неаполитани Архиви Монумента" (т.I, стр.2) в един акт от 951 г. се говори за св. Петър от Патерно, за черквата св.Андрея и за българи (т.40).
           - От Капасо научаваме, че още от 970 г. българите в Неапол са имали свой собствен квартал близо до градската врата св.Дженаро, който до 1400 г. се е наричал Сумма Платеа; а на университетската улица в същия град е имало построена през VII век българска черква св. Андрея, запазена и до сега след като е била подновена в 1700 г. (т.41).
          - В друг акт на "Реги Неап. Арх. Монумента", датиран в 978 г. в гр. Помилиано, се споменава за една местност, наречена Кариктура, и за наследници на българин Алигерни Булгари (т.42).
           - В документ 407 на "Кодиче Дипломатико Кавензе", издаден в Лучера, се вижда, че през 989 г. в замъка Монте Ротаро се намирало лозето на един българин (т.43).
           - В регистрите на архивата на средновековната държавица Лука се намират твърде много данни за разни българи. Така например в документ 206 от 1067 г. се говори за имота на Булгаро, син на българина Джерардо Луппи. Също в документите NN 75, 84, 153, 193, 208, 223, 289, 419, 505, 533, 579 и т.н. на същата архива се говори все за разни българи (т.44).
           - От Перренс научаваме, че през средните векове във Флоренция е бил твърде силен българският графски род Кадолинджи; и че в 1068 г. св. Джовани Гуалберто е бил поканен от граф Кадолинджо Гулиелмо Булгаро да стане игумен на манастира св.Салваторе в Сеттимо на пътя Флоренция - Пиза (т.45).
           - В гореспоменатата вече архива "Реги Неап.Арх.Монум." т. IX се казва, че в 1076 г. българина Сефан Булгаро от Неапол е получил благородна титла; а също и че в 1086 г. една улица Поцуоли (Неапол) е била наречена на българина Булгаурси (т.46).
           - В Неаполитанската гръцка хроника "Силабус грекарум мамбранарум" в документи NN 150 и 152 се казва, че Роберто де Террум в 1154 г. направил дарение на черквите св. Деипара и св. Стефан в Калабрия, и като свидетел е бил българина Руджиеро Булгаро (т.47).
           - В документ N 45 на "Кодиче дипломатико нормано ди Аверса" се казва, че в 1142 г. монаха Джовани Зилулфо подарил на черквата св. Павел в съчия град (Аверса) разни земи, между които била и българската черковна община св. Андрея Аверски (т.48).
           - Угелли на друго място пише, че през времето на папа Инокентий II (1130-1143) епископа на Верчели на име Ардидзоне бил потомък на благородни българи от същия град. Неговият баща се казвал Имолия (т.49).
           - В "Кодиче дипломатико Барезе" се споменава за някаква българка на име Курадонна, дъщеря на Кирамария (1181 г.) (т.50).
           - В "Кодиче дипломатико Амалфитано" намираме, че през средните векове града република Амалфи, недалеч от Неапол, е бил населен с твърде много българи, които били с голямо влияние, особрно през норманското владичество. В док. N 159 на същия кодекс се говори за някаква продажба, направена от дъщерята на българина Мансонис Булкани в 1156 г.; а в друг документ се казва, че в 1186 г. игумен на манастира св. Лоренцо в Амфали била Анна, дъщерия на българина Алфиеро Булгари (т.51).
            - Според Морена, според Муратори и според една паметна плоча, поставена на стената на черквата сан Проколо в Болоня, един от най-големите учени на своето време, умрял в 1166 г. в същия град, е бил българина юрист проф. д-р Булгаро. Той е бил ученик на италянеца Ирнерий и се счита за основател на Болонския университет. Булгаро е бил викан в 1158 г. в Ронкалия от Императора Фридрих Барбароса като председател на една четиричленна комисиа от учени юристи за разрешаване спора му с папа Александър III и с италянските свободни градове кой именно да бъде носител на правото в империята. Болонския университет няколко стотин години е носил името "Курия булгари" (което значи нещо като "Български дом за юридическа наука"), а университетската черква и до сега носи името "Санта Мария деи Булгари" (св. Мария на българите) (т.52).
           - От Винкелман научаваме, че Фредерик II през май 1238 г. в Кремона с декрет подновил привилегиите, дадени от Фредерик I на 4.2.1153 г. на Райнерио и на българина Джизулфо дел'Булгаро и на сина му Умберто (т.53).
           - Според Д'Амико около 1100-1200 г. долината на Зезиа е Черво, както и пространството между Милано и Бергамо са били населени с българи (т.54).
           - В "Стория универсале" от Канту четем, че на 4.4.1258 г. в храма св. Амброджо в Милано е имало голяма черковна служба, на която са присъствали много военни началници и васали, между които е цитиран и българина Булгаро ди Пустерла. Същият е бил губернатор на град Сиена до 1266 г. (т.55).
           - На друго място в книгата на Угелли се чете, че 4.1.1290 г. папа Николай IV провъзгласил за 40-ти епископ на града Перуджа българина Булгаро Монтемелино от същия град (т.56).
           - В друга неаполитанска архива срещаме, че нотариус на остров Искиа при Неапол в 1308 г. е бил българина Джовани Булгаро (т.57).
          - В цитираната по-горе книга на Винкелман, на друго място се говори, че на 17.12.1310 г. император Хенрих VII потвърдил на конт ди Масино, между другите владения, и българската крепост Каструм Булгари (т.58).
          - В миланските "Регистри висконтеи" в актове NN 74 и 75 е изнесено, че дука на Милано през април 1399 г. е бил направил размена на блага с българина Амброджо Булгароно (т.59); а в актове NN 81 и 83 се казва, че на 23.5.1417 г. българските благородници от град Верчели представили на миланския дук адрес за вярност, през май същата година направили същото и българските обитатели на града (т.60). В акт N 158 пък се казва, че през 1440 г. феодалните владения на антонио де Верте, обитавани от дука на Милано, били земи и места български (т.61).
          - В "Архивио ди стато ди Сиена", между другото, се намира и една бележка за старите известни семейства на града, и между тях е показано и това на българите Булгарини (1482-1561) (т.62).
           Освен тези и други документи из разните италянски архиви, даващи сведения за заседналите в Италия българи, други интересни доказателства за тях са запазените и до сега техни народни носии, които са много прилични на тези на българите от Балкана, особено на македонските и троянските; също някои думи от изчезналия пра-български език, вмъкнати сега в италянския говор, и наименованията на някои географски места.

        Стари български наименования на италянски географски места.

         Като стари български наименования на италянски географски места, на първо място трябва да се отбележат тези с корен "булг" и "болг". С този корен са известни имената на следните географски места: Болгер (в околия Тренто), Булчаго, Булчагетто, Булгаро грасо, Булгаро и Булгарело (окол. Комо), Болгаре (ок. Бергамо), Болджано (ок. Милано), Булгериа (ок. Чезена), и река Булгано, планина Монти Булгерия и община Челле ди Булгерия - в южна Италия.
          С корен "булг" и "болг" има и днес много италянски фамилни имена като: Булгари, Булгарелли, Булгарини, Булгерини, Булгарони, Булгаро, Болгери, Болгарини, Болгарони, Бугарини и т.н., носителите на които са все далечни наследници на прабългарите.
           Освен с тези корени, срещат се и названия с други два корена от пра-български произход - именно "кара", което означава нещо черно като "карбоне" (въглища) и втроия корен "кан", като споменатото вече Канталупо ди Бояно.
           С корен "кара" са известни следните населени места: Караско (в околията Генуа), Караманя, Карасоне и Каральо (ок. Кунео), Караня (ок.Калицано Завена), Каранца (Лигурия), Карате (Милано), Каранеро (Комо), Карата (Новара), Караваджо (Бергамо), Каравате (Варезе), Каравоника (Империя) и т.н.
           Има също и много имена днес с корен "кара", като: Карадона, Карадонио, Карапелле, Караунко и т.н., особено между населението на областите Молизе.
          С корен "кан" има също доста имена на населени места, като: Кансула, Санталиче, Канзано, Кантано и др. (т.63).

          Български думи в сегашния италянски език.

           Старият български език, който е бил говорен още няколко века след заселването на пра-българите в Италия, днес е вече напълно изчезнал, но все пак срещат се още някои думи от него, останали за употреба и в днешния италянски език, които думи са открити от Д"Амико чрез сравнението им с подобни думи от другите, живи днес и близки на пра-българския говор, езици - като турски, унгарски, японски и др. Тези думи са следните:
           1. АББУРРАТО (съответстващо на друга дума от чистия италянски език "Аввинаццато"), което на български значи - напил се. Иде от пра-българската дума "БОР", която се среща в днешния унгарски език с значение на "вино".
           2. АРРАС (лонтано) и АРРАСА (аллонтанаре) - далече и отдалечавам. На тези думи подобна се среща днес в унгарския език "Арра ла" със същото значение.
           3. КАЛАЗАК (гйоттоне и дивораторе) - лакомник, хищник. Дава да се мисли унгарското "хал-е-е-сай-ак", което значи уста на риба.
           4. КАПАНЕ-ГАББАНО (мантелло кон манике) - тип палто с ръкави. Подобни думи има в турския език днес "Гюббе" и в унгарския "кьопени" и "кабат", със значение на горна връхна дреха.
           5. КАРФРИНЯ (детто ди пекора нера) - черна овца. Иде от татарския корен "кара", който и в турския език е със същото значение на нещо черно.
           6. КИНК (каррет ино) - количка, или кола без ритли. Сродна дума има в унгарския език "хинто", със значение на кола с две колела.
           7. ЧЬОК, ЧИК (номе е рикиамо дел майале) - име и извикаване на прасе. Съответства на монголското "чу", което значи свиня.
           8. ЧУОТТЕ или ЧОТТЕ (пълно, закръглено, дебело). Тези думи са употребявани особено за пълни деца, или както на български би се казало за тях "дебелачко". Също и тези думи идат от монголската дума "чу" (свиня, прасе).
           9. КУТИНО (поцетто формато да сордженте о да корсо д'акгуа) - кладенче или локва, образувана от ивор или от течение на вода. Има връзка с турското "гу-ю" и с унгарското "кут", със значение на кладенец или чешма.
          10. КУТТОРЕ (тино ди раме пер аттинджере акгуа) - буре от клони за вадене на вода. Думата е съставена от унгарското "кут" и от татарския корен "юр". За "кут" вече се говори, а "юр" значи праздно пространство, но също и съд за нещо.
          11. Е-Ю-ВА (е кози сиа) - е, така да бъде. Тази фраза се произнася само от населението на италянския град Йелзи, когато се иска да се изрази покорство, пълно съгласие или помирение. Съответства на турското "ве-ойле-вар" и на унгарското "еш-уд-ван" фрази със същото значение.
            12. ЙАТТЕ-МАЙМОНЕ (Гатто шиммиа) - маймуна. На днешния български език се казва "маймуна", което показва, че тази дума е от пра-български произход, а не от славянски. На унгарски се казва за същото животно "майом", а на турски "маймун".
           13. МАРРАК (колтелло фисо) - нож. В турския език се среща думата "мизрак", което занчи копие или железна пръчка.
            14. МОШе, МОСКе (гатто) - котарак. "е" се произнася меко, средно между "е" и "ъ". Отговаря на българската шопска дума "мачка", която е също от пра-български произход, също на унгарската дума "мачка" и на китайската "мо" - всички все със значение на котка. В литературния италянски език се среща думата "мичо" (котарак", която се счита, че е едно видоизменение на МОСКе и е значи и тя вероятно от пра=български произход.
            15. ЛАНГАРОНЕ (гьоттоне, ингордо) - лаком, алчен. Има връзка с монголското и китайското "ланг", което значи "вълк".
            16. ОРТЕ, ОРТЕ (гуардате, гуардате!) - гледайте, гледайте ! В унгарския език има дума "от-тек", а в турския - "г-ьор-тек", които значат гледайте и гледам.
             17. ОМАДЖО - подарък с голяма почит. Д-р Д'Амико намира, че също и тази дума е от български произход, като я сравнява с турската дума "омин", което означава вярност.
             18. РРОББЕ (стоффа, авито) - плат, облекло. Съответства на турската дума "руба", което значи също облекло.
             19. ШЕРТЕ (каналетто д'акгуа д'аффлусо алле горе деи мулини) - каналче за прилив на вода в улеите на водениците. Иде от монголската дума "ши", което значи вода, и "ер" или "ет" - вена.
             20. СОТЕНе, СОТЕРе (скиера, катерва) - ред , можество. В руският език има две думи "сотние" и "сотника", които са от татарски произход и които имат значение на ред, колота. Тези думи са влезли в руския език от донските о волжките казаци, които са наследници на пра-българите и хазарите от областите около Волга и Дон.
             21. ТЕЛЕ-ТЕЛЕ (пиено-пиено, дзеппо-дезеппо) - пълно-пълно, или натрупано. В унгарския език се среща думата "телеш", а в турския - "долу", със значение "пълно".
            22. ТИ-ТИ (рикиамо делле галлине) - извикаване на кокошки. Има връзка с унгарската дума "ти-ук" и с турската "та-вук", които и двете значат кокошка.
             23. ТОЦЦЕ (тоццо, пеццо) - къс, част, парче. Тази прабългарска дума е преминала и в литературния италянски език. Тая има връзка с турската дума "тоц", коато значи дребни неща, трици, прах.
              24. ВАРТА (аспеттаре) - чакам. Съответствува на унгарския глагол със същото значение "вар-ни", особено пък в миналата му форма "вар-тай" (аспетати) - чаках, която на унгарски е "вар-там". Д'Амико намира голямо сходство на този глагол и с немския такъв "вартен", и предполага, че този немски глагол е една монголска инфилтрация в немския език, защото той не се срещал във всички стари немски диалекти, а го е имало главно в южните диалекти на Германия.
             25. ЦЕК, ЦИК (малка, малко - пикола, пикколо). В тибетския език има дума "ца", която също значи малко.
             26. ЦИЦ (грасо спечие дел латте) - масло. Съответства на унгарското "цир" (масло) и на българското "сир-ене", която дума в българския език трябва също да е от пра-български произход.
             27. Цица (мамелла) - цица и на български, която дума сигурно пак е от пра-български произход (т.64).

         Народни обичаи, танци и характер.

         Сред населението на областта Молизе главно, има запазени много обичаи близки до сегашните български, като например свадбените обичаи, оплакването на мъртвите, празднуването на някои праздници и други, което показва духовната им връзка с българите от Балканския полуостров. Също хората, особено народният им танц подобен много на българската ръченица, са много близки до българските от днешна България; а семействата и живота в тях са подредени почти по същия начин както тези у нас.
          По характер пък, тези хора са същите здрави реалисти, както и българския народ, и се доста различават по темперамент от по-сантименталните си сегашни сънародници от латински произход. Затова сега между тях по-рядко се срещат (както казва Д'Амико) голями поети, художници, артисти и други хора на изкуството; но излизат от средата им голями духовници, знаменити лекари, проницателни юристи, храбри войници и т.н. Тяхният реализъм е напълно съответсвен на този на българския народ, който (пак според Д'Амико) е единствения народ в света, който е създал прозата преди поезията (т.65).

          ЗАКЛЮЧЕНИЕ

          И така, може да се каже, че следите, които пра-българите са оставили в днешна Италия, са доста силни и при едно по-добро проучване от специалисти из огромните папски и други библиотеки в Италия, биха могли да се намерят още по-ценни документи, които да дадат едно още по-пълно осветление върху този стар и не тъй добре проучен клон от пра-българския народ.
 

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

1. Quaternus de excadesiis et revocasis Capitinatae. Montecassino 1903. (durch d'Amico).
2. Пастухов, Соянов "История на българския народ" София, 1929 г. и Съсълов "Пътя на България" София, 1936 г.
3. Пасухов, Сотянов - цитираната книга и Gerard Chritian "Les bulgares de la Volga et les slaves du Dunube" Paris, 1939
4. D'Amico V. "I Bulgari stanziati nell terre d'Italia nell'alto medio evo" Roma 1942.
5. Gerard Chr. - цит. книга
6. Gerard Chr. - цит. книга
7. Baldo C. "Storia d'Italia sotto i barbari" L.I, с.33.
8. Balbo C. - цит.кн.
9. Пастухов, Стоянов - цит.кн.; Gerard Chr. - цит. кн.
10.  Gerard Chr. - цит. кн.
11. Diacono P. "Historia Langobardorum" L.II, c.XXVI (durch d'Amico)
12. Perosa M. "Borgovercelli". Vercelli 1889.
13. Пастухов, Стоянов - цит.кн.; Gerard Chr. - цит. кн.
14. Пастухов, Стоянов - цит.кн.; Gerard Chr. - цит. кн.
15. Gerard Chr. - цит. кн.
16. Gerard Chr. - цит. кн.; d'Amico V. "I Bulgari transmigrati in Italia nei Secolli VI e VII dell'Era Volgare". Campobasso 1933.
17. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari transmigrati...)
18. Gerard Chr. - цит. кн.; Пастухов, Стоянов.
19. Diacono P. цит.кн. L.V. c.29 (durch D'Amico)
20. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari transmigrati...)
21. Пастухов, Стоянов - цит.кн.
22. Breviarum Romanum, Die XXX Novembris - Lectio IV (durch d'Amico)
23. Orsini "Synodicon diocesanum, 25 ottobre 1688 (durch d'Amico) ; Ughelli F. "Italia sacra, Benevento".
24. Regi Neapolitani Archivi Monumenta. Vol. V, a.1093-94 (durch d'Amico)
25. Syllabus Grecarum Membranarum. Doc.104, 105. Napoli 1865 (durch d'Amico)
26. Ughelli F. - цит.кн. Fermo.
27. Winckelman E. "Acta Imperii Inedita" Insbruck 1885 (durch d'Amico)
28.  D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari transmigrati...)
29. Perrens F. "Historie de Florence" Paris 1883 ; Cantu C. "Ezelino da Romano" c.VIII.
30. Cantu C. - цит.кн.
31. Пастухов, Стоянов - цит.кн. ; Feher G. "Les monuments de la culture protobulgare et leur relations hongroises" Budapest 1925 ; Mikkola Y. "Die Chronologie der Turkishen Donaubulgaren" 1914.
32. Gerard Chr. - цит. кн.
33. Пастухов, Стоянов - цит.кн.
34. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari transmigrati...)
35. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari stanc...)
36. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari transmigrati...)
37. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari stanc...) ; Пастухов, Стоянов - цит.кн.
38. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari stanc...)
39. Chronicon S. Sophiae - 2 A. Siconis - 12 (durch d'Amico).
40. Regi Neapolitani Archivi Monumenta. Vol. I, P.II anno 951 (durch d'Amico)
41. Capasso B. "Opere Minori - Circoscrizione Civile ed Ecclesiastica di Napoli" Napoli 1882.
42. Regi Neapolitani Archivi Monumenta. Vol. I, P. II anno 978 (durch d'Amico)
43. Codice Diplomatice Cavense. Doc. 407 Napoli 1873.
44. Reg. Archivio di stato di Lucca, Regesti. Lucca 1903 (d.d'Amico)
45. Perens F. - цит.кн.
46. Regi Neapolitani Archivi Monumenta. Vol. II, V,a.1086-1076 (durch d'Amico)
47. Syllabus Grecarum Membranarum. Doc.150, 152. Napoli 1865 (durch d'Amico)
48. Codice Diplomatiko Normano di Aversa. Doc. 45 (d.d'Amico).
49. Ughelli F. - цит.кн. Diocessi di Vercelli.
50. Codice Diplomatico Barese. Doc 57. Bari 1897 (d.d'Amico).
51. Codice Diplomatico Amalfitano. Doc. 159, 219 Napoli 1917 (d.d'Amico).
52. Morena O. "Hist.Laud." ; Muratori "Reg. Ital. Script. t.6" (d.d'Amico)
53. Winckelman E. - цит.кн.
54. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari transmigrati...)
55. Cantu C. - цит.кн.
56. Ughelli F. - цит.кн. Perugia.
57. Syllabus Gr. Membranarum ad Regiae Siclae Archivium p. Napoli 1854, Arca B fasc. 28 N. 21 ed Arca K F. 41 N. 44 (d.d'Amico).
58. Winckelman E. - цит.кн.
59. Inv.R.A. di Stato di Milano - Registri Viscotei, Reg. I atti 74 e 75 (d.d'Amico).
60. ------"------- Vol.I, Reg.II at 81, 83.
61. ------"------- Vol.I. Reg.13 at. 158
62. Reg. Archiv. di Stato di Siena. Indice sommario (d.d'Amico).
63. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari transmigrati...)
64. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari transmigrati...)
65. D'Amico V. цит.кн. (I Bulgari stanc...)

БИБЛИОГРАФИЯ

1. D'Amico V. - I Bulgari transmigrati in Italia nei Secoli VI e VII dell'Era Volgare. Campobasso 1933.
2. D'Amico V. - I Bulgari Stanziati nelle Terre d'Italia nell'Alto Medio Evo. Roma 1942.
3. Balbo C. - Storia d'Italiana sotto  i barbari. Roma
4. Bousquet - Historie du peuple Bulgare. Paris. 1907.
5. Brion M. - La vie d'Atila. Paris 1933.
6. Capasso B. - Opere Minori - Circoscrizione Civile ed Ecelesiastica di Napoli. Napoli 1882.
7. Cantu C. - Storia universale.
8. Cantu C. - Ezelino da Romano.
9. Cronia A. - Saggi di letteratura Bulgara antica, inquadramento storico e versioni. Roma 1936.
10. Feher G. - Les monuments de la culture protobulgare et leur storico e versioni. Budapest 1925.
11. Feher G. - Le titre des Khans Bulgares. Paris 1930.
12. Gerard Chr. - Les Bulgares de la Volga et les Slaves du Danube. Paris 1939.
13. Mikkola Y. - Die Chronologie der turkischen Donaubulgaren. 1914.
14. Moravtchik - Zur Geschichte der Onoguren. 1930.
15. Пастухов, Стоянов - История на българския народ. София 1930.
16. Perosa M. - Borgovercelli. Vercelli 1889.
17. Perrens F. - Histoire de Florence. Paris 1883.
18. Съсълов - Пътя на България. София 1936.
19. Ughelli F. - Italia sacra.